Никола Танев, един европеец в българския пейзаж

Продължение от стр. 1

През 1926 г. Танев и Маша плануват и осъществяват едно голямо пътуване из България: Шумен, Мадара, Търново, Елена, Арбанаси, Дряново, Дряновски манастир, Трявна, Габрово, Шипка, Казанлък, Калофер, Калоферски манастир, Пловдив, Копривщица. Резултатът е около 300 маслени картини, множество скици и рисунки, и голямата изложба в София „Едно българско лято“.

На следващата година, след изложба в Букурещ, семейство Таневи искат да наваксат един пропуск от голямата си българска обиколка: Карлово и Сопот. Когато попада за пръв път в Карлово, Танев е подготвен: неговото чувство към онова „старинно хубаво, което си отива с времето и не се връща никога вече“ е събудено. Те тръгват в началото на март, но когато преминават Хисаря и село Баня, пред тях се открива чудна гледка към долина, където пролетта вече е дошла, отзад са меките очертания на Балкана, освобождаващ се от последните преспи сняг. Всичко за тях е толкова ново, разликата така рязка и очебийна с всичко, което са оставили преди малко зад гърба си, че Маша възкликва:

„Като че ли влизаме в рая на земята“.

Пазар в Карлово, 20-те години

Срещата с Карлово е наистина съдбовна. Много лета предстои Танев да идва тук и да взема своите сюжети, все познати и все различни: пазарите, чаршията, дворовете, бели стени, саксии, улички, кръчмички, воденици, кестенови дървета, всичко огряно от изгарящо слънце, което прави контурите като изрязани. Колоритът му за пръв път е толкова ярък, „цветист“. Най-после Танев успява да схване начина да предаде изобилната от слънце атмосфера на юга, за което преди само се е догаждал. Карлово за Танев е жив музей на един отмиращ бит и начин на живот: бавен, отмерен, уютен и закътан зад високите дувари. Той има силно изострено чувство за старината и миналото, за архитектурата, свързана и отговаряща на нуждите на един опростен, но пълноценен начин на живот, който вече отмира.

„Тук вече беше като в приказка. Това декор ли беше, или истина? По средата на наклонения вляво и вдясно калдъръм шуртеше вадичка. Над дюкяните като свод лъкатушеше ту наляво, ту надясно мрежа от преплетени асми. През аралъците на асмите слънцето хвърляше големи топли петна върху клекналите хора и върху калдъръма… Не знаехме тогава колко още чудеса щяха да се открият пред нас, като отворим и най-малката портичка, залепена на някои дувар и водеща в двор, потънал в асми, саксии, цъфнали мушката, вадички, изписани стени, лимонени дръвчета, китри, цъфнали столетници, ниски и високи чардаци с миндерлъци, постлани с хубави тъкани сопотски черги… Погледнахме се двамата. Ръцете ни радостно се стиснаха. Бяхме най-щастливите хора. А колко още щастливи дни ни чакаха в това наше прелестно Карлово, нашата обетована земя! Това беше само началото.“

Никола Танев, „Спомени“

От Карлово още същата година, през Клисура и през Балкана, той посещава Тетевен – очарован е и от този балкански градец, толкова различен от Карлово, губещ година след година обаятелната си старинност.

С нарисуваното през тази успешна година (1927) Танев прави изложба в София, която заради откритията в Карлово изглежда коренно различна от всичко, което е показвал досега. Вземайки остатъка от картините си още в края на годината, заедно с Миша се отправят за изложба в Прага. Този път пътуват с аероплан: те са сами на борда на стария летателен апарат и всъщност първите български пътници на задгранично въздушно пътуване. След множество перипетии, принудителни кацания и рискови преживявания, накрая се озовават благополучно във Виена и оттам с влак, вече достатъчно закъснели, в Прага. След изложбата в Прага, следва Бърно, после Венеция, а в началото на пролетта Таневи са в Рим. Изложбата в Рим е седмата по ред в Европа, след двете в Инсбрук, Манхайм, Букурещ, Прага и Бърно. Успехът в Рим му се струва някак естествен, а причината отдава на това, че в живописта си успява да бъде искрен, качество, което Европа все повече губи.

През 1931 г. семейство Таневи най-сетне се сдобива със собствен дом. Станало е след дългото настояване на Миша, а той продължава да вярва: ние сме прелетни птици, идваме, оставаме за малко и пак пътуваме. Финансирането на скъпата покупка става с приходите му от изложбата в Милано от същата година, която има невероятен и неочакван за него успех. Убеден е, че всичко се дължи на Карлово.

Улица в Кралово, 1929

Същата година Таневи са в Цариград. Той не бърза да рисува, иска първо да опознае града и околностите му, да свикне, има на разположение цели 6 месеца. През 1932 г. Танев тръгва сам за Холандия. Климатът и атмосферата му се отразяват така неблагоприятно, че, изпаднал в тежка меланхолия, той напуска Амстердам изморен и болен. По пътя за България Танев си купува първия автомобил. Пред него се открива нова, неподозирана досега свобода – да натовари боите и платната си, и да скита, където пожелае.

През лятото на 1933 г., в България, Танев се сближава с Валентина Чемширова, младо, красиво момиче, скоро завършило девическата гимназия във Варна. Заедно пътуват с кола из Родопите. Той я нарича Беба, а тя него – Дуди и са безумно влюбени един в друг. Следва напрегната, изпълнена с недоразумения, страст, много обиди и обвинения връзка – до раждането на детето им през 1935 г. В началото Танев е готов като че ли да се откаже от Миша и да бъде при „истинското си семейство“, където е жената, която обича, и тяхното дете. Подал е вече молба за развод. Финансовото му положение по това време е изключително тежко, Валентина му помага толкова, че скоро целият ѝ личен капитал е изчерпан. И все пак той изоставя младата майка с детето им, със срама, позора и безпаричието ѝ.

Вила „Джулия”, Лаго ди Комо, Италия, 1933

В началото на 1936 г. двамата с Миша, сякаш за да закрепят разпадащото се семейство, поемат на дълго пътуване из Европа: Берлин – Брауншвайг – Дюселдорф – Париж – Барбизон – Брюксел, после отново Германия и Австрия. Това пътуване трябва да бъде оздравително, но не става. От него остават само множество снимки и никакъв друг резултат. Завърнал се в България, Танев е отново в Карлово и започва усилена кореспонденция с Валентина. За него това ще бъдат едни от най-мъчителните му месеци – на страх, самота и несигурност, сам нарича състоянието, в което изпада, „психастения“. Работата изобщо не му спори.

Като единствен изход се очертава бягството. За да реши проблема, Танев иска да се откъсне от средата си в София, която го притиска; взема Валентина, картините си, нарисувани този път без никакво вдъхновение, и двамата заминават. Планът му е да направи изложба в Рим. Тази изложба е разковничето на тяхното бъдеще: ако тя е успешна, той планува да се оттегли с Валентина и детето някъде в чужбина, където да заживеят заедно. Танев залага всичко и губи. Римската му изложба този път се проваля. Това е първата изложба с подобен грандиозен неуспех. След провала двамата заминават за Флоренция. Там се разделят – той се прибира в София, а тя през Лозана заминава за Берлин. Валентина вече чака своето второ дете от Танев, но той повече не се обажда. То се ражда в Берлин през април 1937 г. при вече напълно разделени родители. Окаян, виновен, без пари, Танев се завръща в София в края на 1936 г., а Миша го приема отново.

През зимата на 1937 г. заедно тръгват отново на път, сега за Тетевен – да се уединят, да намерят спокойствие, той да получи прошка за всички горчивини, които е причинил, за които се обвинява и съжалява. Работоспособността му се връща бързо и той рисува усилено. Същата година двамата тръгват ненадейно за Швеция. Не познават никого там, нямат планове, искат просто да се разходят до тази далечна, непозната, северна страна. Остават обаче почти година. Той прави изложби, рисува много. Хубавият, уреден живот в Швеция ги увлича, общуват много, правят бързо множество контакти и познанства, срещат откритост и радушност. Това за него е различен свят, но и шведите гледат на него като на куриоз:

„От известно време по улиците на Стокхолм виждаме да се движи един нисък човек с дълги коси, който говори разпалено с ръцете и краката си. Той е пълен с живот, а лицето му е радостно. Веднага познавате, че това не е швед, не е нито немец, американец или французин. Това е един особено жив човек”, пишат за него стокхолмските вестници преди първата му изложба.

След едногодишен престой те се прибират отново в хубавия си апартамент в София.

През 1938 г. Танев прави отново изложба в Полша и оттам заедно с Миша поемат отново за Германия: в Берлин, на курорт в Крумхюбел, в Хамбург. Купуват си нова кола, но на обратния път за Берлин катастрофират. Особено тежко е състоянието на Миша. Когато е вече възможно, той я изпраща със самолет за София, а сам, задържайки се тук-там из пътя, се прибира с колата си.

За пръв път през 1939 г. Танев е в Карлово през зимата. Всичко е толкова необичайно, но пак домашно и пълно с живот, вятърът отвява последните листа, оголва кестените и орехите, целият град мирише на свински пържоли и суджуци, на варена ракия, на мента.

Живописта на Танев съдържа два рязко отличаващи се корпуса: севера и юга. Географски, за Европа, тяхната граница е Алпите, за България – Стара планина. Различията са, разбира се, в колорита, в сюжетите, в мотивите, но основно в чувствителността. Роден на север, Танев се оформя и остава художник на юга. От друга страна, на север се търсят неговите слънчеви пейзажи – в Германия, в Швеция, в Полша… Там той бърза да ги занесе след летата си в България. Макар да израства във Франция, да познава добре Германия, след 1922 г. той не рисува никога вече там, не рисува и никога повече в Париж. След (и наред с) Карлово, България винаги има с какво да го изненада, да държи будно любопитството му, да го изкушава и предизвиква. Връзката му с нея е подобна на тази с Миша – дълга, сложна, понякога колеблива, пълна с прошка, вездесъща, трайна, в крайна сметка винаги побеждаваща.

През 1940 г. той открива село Свежен. Във възторг е от красотата на това запазено като по чудо селище и околната природа – работи радостно и с увлечение, пише множество прекрасно илюстрирани писма. Същата година възможностите му за търсене и намиране на нови български сюжети се увеличават като по чудо – към територията на България е върната северна Добруджа, а през следващата година са присъединени Беломорска Тракия и Македония.

Танев бърза към Балчик.

„Горях от нетърпение да видя вълшебния град Балчик, за който така много бях чувал. Бях като замаян. Навсякъде накацали бели къщи, тебеширени хълмове, а долу тъмносиньото море, нашето море. Имаше нещо силно екзотично, почти нереално в цялата околност и аз усетих, че с мъка ще изчакам да минат тържествата, за да отворя статива си. Бях целият потънал в това очарование, което излъчваше цялата околност.

Навсякъде, където човек погледнеше, навсякъде все този на пръв поглед еднакъв колорит в бледожълто и сивозелено. Само небето и морето ярко се отделяха в други тонове. Цветовете на Балчик нямаха сходство с нищо от онова, което бях виждал и рисувал в България и в чужбина. Като че ли тук бях на друга планета и всеки ден постигах все повече и повече в стремежа си да предам този колорит.“

Никола Танев, „Спомени“

Балчик, 1940

През 1941 г., след като е работил в Търново и Дряново, Танев тръгва за Македония по местата, в които е скитал някога като военен художник, и накрая остава в Охрид, където рисува цял месец. После, неуморен, заминава за Созопол. През 1943 г. Танев пътува из Беломорието в едно от последните си свободни творчески пътувания.

Царевец, Търново, 1941

На 26 септември 1944 г. той е арестуван, никога не се разбира точната причина за това. Проф. Димитър Аврамов пише за този период в живота му:

„Така на 26 септември 1944 г. Никола Танев е арестуван. Сега той трябва да плаща за всичко: за високото си самочувствие, за артистичните си кройки, за белите ръкавици и гети, за ските и ездата, за самолетните авантюри, за опела, за пътешествията си в странство, за многобройните си изложби, за рекламите във в. „Утро”, за похвалите на чужди и наши критици, за откупките на богати меценати, за цветните репродукции в календарите на придворната печатница и за многотиражните картички с негови произведения, за това, че владее отлично френски и немски, че е канен на официални приеми и сам кани в дома си шумни компании; ще плаща за дребните си лудории, за любовните си скандали, за своето „буржоазно” изкуство и за „буржоазната” си публика… (…) Как е станало арестуването му? Документирал го е в един скицник: „Крум Кюлявков е мой физически убиец. Той ме задържа на 26 септември 1944 г. в Дирекция на милицията. Без причина, а само за да ми вземе квартирата, която не му хареса…”. Тези думи са написани с молив, с трепереща, паралитична ръка, върху форзаца на скицника, през декември 1952 г.”

За шест месеца негови пътувания ще бъдат единствено преместванията му от затвор в затвор. Преживяното в килиите дава трайно отражение върху здравето на този чувствителен, свободолюбив човек.

Никола Танев в края на живота си

Няколко години по-късно той се парализира – единствените му излизания ще бъдат мъчителните слизания по стълбите до инвалидната количка и тикан от вярната Миша – кратките разходки из квартала. Но той ще продължи да си спомня, ще диктува мемоарите си и ще скицира своите спомени. Умира на 23 юли 1962 г. в София.

Изложбата „Никола Танев. На път“ може да бъде разгледана до 28 март в Националната галерия – Двореца.

Столчето и стативът от ателието на Никола Танев, изложени в Националната галерия. Снимка: Цветослав Мирчев