Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Николай Милчев: Писатели са не само тези 4-5 имена в медиите

Вижте кои хора излизат по телевизията, толкова ли е бедна българската литература?!

"Не мога да си тръгна от България като Сашо Морфов, защото няма къде да отида. Тежи ми котвата на езика, котвата на буквите, на спомените", казва Николай Милчев. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - Николай Милчев: Писатели са не само тези 4-5 имена в медиите

"Не мога да си тръгна от България като Сашо Морфов, защото няма къде да отида. Тежи ми котвата на езика, котвата на буквите, на спомените", казва Николай Милчев. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

В електронните медии днес почти е изключено да прозвучат стихове, а в пресата територията за поезия се стеснява заедно с тиража на вестниците. Фейсбук обаче е удивителна медия, в която в потопа от политически новини и позорища на масовата култура понякога текат и думи с изострена сетивност, като стиховете на Николай Милчев. През годините той е издавал творбите си в немалко книги, най-новата сред тях се нарича „Тънък дъжд“, носител е на национални литературни награди, поезията му е превеждана на руски, английски, немски и унгарски… Хубавото е, че днес той може да бъде очакван не само в литературните средища, метафорите му превръщат в клуб и социалната мрежа. 

Поканихме Милчев, провокирани от едно негово есе – „Защо не мога да си тръгна от България като Сашо Морфов“, за да поговорим за култура, политика и поезия.

Превъплъщенията на Господ са
толкова, колкото можем да понесем

– Как анализирате екзекуцията в „Шарли Ебдо“, г-н Милчев? Според мнозина това е проекция на прастария спор на човечеството за Господ. 

– Случилото се в Париж е граница. Граница, която не бива да бъде преминавана никога. Да убиваш, е аргумент на безсилния. Да отнемаш живот, е слабост и падение. Дълбока травма, която няма как да бъде лекувана.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Винаги съм ценял и обичал Франция. Париж е в сърцето ми – там живя и учи моята дъщеря. И случилото се буквално ме взриви. Така наистина не може. Оловото няма как да победи писалката и злобата, доведена до краен предел, няма как да надделее над живота. Но след като се взривих и буквално разлетях на парчета, си мисля колко сложно е всичко. Колко път ни предстои един към друг – като хора, като култури, като религии. Колко много подмоли крие нашето време. Какви глъбини на човешкото съзнание – неоценени, загърбени.

Според мен пътят е един – да не спираме, а да се движим един към друг, да си говорим, да си помагаме, да се разгадаваме. И да внимаваме за границата. Нито за миг да не си мислим, че сме единствени, че някой ни е дал божественото право на Истина, че наша е последната дума. Който мисли така, греши дълбоко. Думите са винаги повече от една. И лицата са много. Ще го кажа направо – предстои ни завръщане във времената на близост, на съпричастие, на помощ. Планетата ни е достатъчно велика и могъща, за да нахрани всички ни и да ни направи щастливи. Превъплъщенията на Господ са толкова, колкото можем да понесем. Останалото е смирение. Покланям се пред паметта на жертвите.

За Морфов и котвата на езика 

– Да се върнем на бунтовете у нас. В края на миналата година културата се вдигна срещу безразличието на властта към културата, чиято проекция беше назначението на Слави Бинев за председател на Комисията по култура. Режисьорът Александър Морфов заплаши, че ще напусне България с цялото си семейство. А вие написахте есето „Защо не мога да си тръгна от България като Сашо Морфов“ (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА). Закъде искате да отпътувате?

– Аз съм вероятно най-лошият математик на света. Но 50% от мен вече са отплували от България. Аз имам деца в чужбина, внукът ми, който носи моето име, е в Испания, и за мен отплуванията, тръгванията са съдба, още повече, че по време на големите миграции през 30-те години от нашия род са тръгнали хора по Аржентина, по Америка. Генетично родът ни е навсякъде. Но същевременно не мога да си тръгна като Сашо Морфов, защото няма къде да отида. Тежи ми котвата на езика, котвата на буквите, на спомените, и някак надвесен над 60-ата си годишнина, ми се струва, че пристанището, което ми се иска да видя, е къщата, в която съм се родил, реката, край която съм отраснал. А духът ми може да скита навсякъде.

Казвам всичко това метафорично, но истината е, че събитията, заради които написах този текст, бяха тревожни. Онова обаче, което ме разтревожи изключително много след края на тази история, е че тя сякаш беше фокусирана само в едно име. А останалите имена, които не означават абсолютно нищо, продължават да стоят там. Уравнението беше решено, без да бъде решено. Това е стил на отношението към духа и към културата. Неглижира се онова, което винаги цял живот ни е крепило, което толкова векове ни води. Времената, в които живеем, са свързани с натрупване, а не с отлежаване, важни са многото пари, многото книги, големите бомбастични думи. Пенчо Славейков въвежда един термин в края на 19 век – „неедновременност на едновременно живеещи хора“ – ние живеем едновременно, но някои живеят в друго измерение.

N_Milchev8

Ако аз бях на мястото на Морфов, нямаше да приема директорския пост в Народния театър. Хората очакваха, ако той е назовал лицата на глупостта и първичността, да не бъде на една витрина точно с тях. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– Как си обяснявате метаморфозата на Морфов – първо беше срещу правителството, искаше свалянето му, след това прие директорски пост от него?

– Смятам, че Морфов го прави от грижа за театъра. Убеден съм, че той има какво да даде на театъра точно в този момент. Присъствието му в българската култура и в частност в режисурата е привилегия. Друг е въпросът, че ако аз бях на негово място, нямаше да приема. Създаде се впечатление, че солто морталето е много голямо и сгъстено като време. Хората очакваха, ако той е назовал лицата на глупостта и първичността, да не бъде на една витрина точно с тях. Да им покаже категорична позиция. Крайно време е думите да имат номинално значение. НЕ да означава НЕ. Но това е въпрос на много натрупвания, на характер и на възможност поне за малко да бъдеш встрани. Не се отказвам обаче от казаното в началото – Морфов можеше да откаже директорския пост, но той го прие. Оттук нататък пътят е само един – нови, красиви, смислени и дълбоки постановки.

Стана ясно, че и най-простите уравнения нямат само едно решение. Това е положението – животът е един, ситуациите – много. И трябва да се избира – всеки ден и всеки час. Изборът се прави лично и веднага.

Иконите са сменени

– Имат ли вина творците към своите зрители, че бягат от отговорности и се спасяват в изкуството?

– Аз смятам, че изкуството е манастир. И който не е готов за него, остава встрани – копае градината, вари компоти, посреща хора, развежда ги, но вътре в манастира подстриганите за монаси знаят, че са обречени. Това е страдание, което се заплаща с успех, просперитет, с лош бит, с неразбиране, с насмешка понякога.

1 2 3 4Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах