Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Николай Поляков: Вирус има, но няма здрав разум и тревога за психичното здраве на хората

Едни нови млади се захванаха да свършат онова, с което поулегналите революционери от 90-те се примириха. Примириха се с корупцията, с грабежа, с ограничаването на човешките права и просташкото властване на самозабравили се бандити, коментира режисьорът

„Постепенно слизам от сцената. Спокойно и без сантиментални стонове“, казва Николай Поляков. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Николай Поляков: Вирус има, но няма здрав разум и тревога за психичното здраве на хората

„Постепенно слизам от сцената. Спокойно и без сантиментални стонове“, казва Николай Поляков. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Николай Поляков е режисьор от сектора на елитните български постановчици. Работи на свободна практика и оставя след себе си постановки, които съчетават концептуална яснота със зрелищност. Обичан е от актьорите, с които репетира. Последните му хитове допреди пандемията са в Театър „София“ – „Анна Каренина“, по негова сценична адаптация, с участието на Мила Банчева, и „Тирамису“ от полската драматуржка Йоанна Овшанко, игран над 100 пъти, с участието на красиви и много търсени от екрана лица – Лилия Маравиля, Силвия Петкова, София Маринкова, Мила Банчева, Ралица Паскалева, Дария Симеонова, Луиза Григорова, Снежана Макавеева.

Поляков беше зам.-министър на културата в правителствата на Филип Димитров и на Иван Костов, опита се да прокара въжделената от ляво и от дясно театрална реформа. Оказа се обаче, че мечтите за реформа на театралното съсловие си остават само мечти без грам желание за действие с промяна. Вследствие на това Поляков бе низвергнат като режисьор от ляво и от дясно и дълго време не поставяше в театрите. Това показа как си пазим най-добрите (виж и съдбата на Александър Морфов). Няма сходни модели в европейския театър.

– Николай, защо от дълго време нищо не чувам за теб? След „Каренина“ в Театър „София“, много добър спектакъл, май че нищо не си поставял.

– Защото е достатъчно шумно наоколо. Нямам предвид свирките, вувузелите и скандиранията по площадите. Тяхният шум е полезен – за разлика от безкрайното дърдорене на социолози, политолози, антрополози и всичкознаещи математици с поставената им задача да ни убедят, че това, което виждаме, не е това, което всъщност е. По-вероятно обаче е, да не успеят.

И преди не съм занимавал никого с личния си живот, с юбилейните си години, с драмите или скромните си успехи… Точно през 2016 година, когато беше премиерата на „Анна Каренина”, пресметнах 50 години работа в театъра и изживяни цели 75. Поляхме, разбира се, това съвпадение, но вкъщи, с близките.

В края на 2018-а поставих във Враца „Красавицата и княза“ по повестта на Достоевски „Сънят на чичото“. А тази година, на 10 април трябваше да бъде премиерата на „Какво да правим с виолончелото“ от Матей Вишниек в Народния театър, зала „Апостол Карамитев”. Но на 13 март нормалният живот в България се отложи. Уж само до 15 април…

А шум около мене няма и по една естествена причина – постепенно слизам от сцената. Спокойно и без сантиментални стонове.

– Изборът ти на пиеса е винаги интересен. Вишниек не е ли автор и на симпатичната пиеса, поставена от Ивайло Христов в Народния театър – „Търси се стар клоун“, с Марин Янев, Мавро и покойния Илия Добрев?

– Да, румънец, живеещ във Франция, който е много популярен. Както и другите му абсурдистки текстове, и този преди всичко ни забавлява, а много по-късно си даваме сметка, че и ни е разтревожил. Не много, но достатъчно. Новият Йонеско, както го наричат във Франция, в чудесния превод на приятеля му Огнян Стамболиев, този път ни въвлича в необикновената история на три чакащи лица и един свирещ виолончелист. Трите лица – Снежина Петрова, Марин Янев и Валентин Танев с удоволствие срещнаха свирещото на живо предизвикателство проф.  Анатоли Кръстев. Бяхме съвсем близо до резултата, но не го видяхме, останахме само с предчувствие за нещо добро. Сега чакаме насрочената първа репетиция на 9 септември (някой май ми се подиграва!), за да продължим. В дългата ми практика такова прекъсване от шест месеца не ми се е случвало и не знам дали ще продължим от там, където спряхме, или… Или, не дай Боже… Но, да не дърпам дявола за опашката.

– Вирусът уплаши ли те?

– Глупостта на управляващите ми попречи да се страхувам. С безсмислените и противоречащите си заповеди правителството и генералният му щаб предизвикаха скептика в мен и сдържаха естествените ми страхове. Изпълнявах сравнително добросъвестно ограниченията, от уважение към страхуващите се и защото не обичам да ме глобяват. Но когато днес ти забраняват да влизаш в парка или в открития пазар, когато „затварят“ планината, когато един глупак кмет (нека ме съди за обидата) изкърти пейките в целия град, за да посрещнат гражданите страшната болест прави, а не примирено седнали в градските градинки, и когато след дни нова заповед отвори затворените страшни огнища, а най-умният и успял техен кмет тихомълком върна многострадалните пейки по местата им – кажете, как да се предадеш на страха? Предадоха му, се обаче немалко доверчиви хора, обработени от агресивната паникьорска атака – трупове в чували, в камиони, камари мъртъвци по детските площадки – „яко мрене“ с две думи. И този абсолютно нездравословен страх няма да изчезне, когато той, всевластният ни вожд, благоволи да ни освободи от задължителните мерки или дори от себе си. Страхът вече е загнезден дълбоко у много хора и дълго време ще трови нормалността в човешките отношения. И всичко това заради некомпетентността му, граничеща с простотия и невежество, и заради раболепието на обвързаните с властта му послушници. А вирусът го има, факт и опасността от него я има, само няма здрав разум, няма тревога и за психичното здраве на хората…

Не споменавам името на всевластния еднокнижник, защото… защото така.

– Всъщност, имаше ли безопасни места по време на карантината?

– Безопасно място няма. Не ни е дадено да знаем съдбата си, затова нека гледаме спокойно на отреденото ни, нека запазим способността си, доколкото я имаме, да отличаваме доброто от злото, да живеем в мир със съвестта си. Нищо оригинално няма в тези думи, знам, но не пречи да си повтаряме от време на време простите християнски норми. Целебно е.

– Как тази криза на битието се отрази в културата?

– Властта, за съжаление, превърна санитарната криза в криза на битието. Вече говорих как направи това. Но тя постигна особено разрушителен ефект преди всичко в духовността като част от битието. Да лишиш без смислени обяснения човека от музика, от театър, от разни форми на духовно съпреживяване, да го заставиш да битува сам, взрян в собствения си ужас от евентуален случаен контакт с кихнал пътник в трамвая, това е само мека проява на една духовна криза, чиито опостушителни поражения са заредени далече напред. Страшно е, че те засегнаха не само публиката, те удариха грубо самочувствието на твореца. Артистът вече мисли как да угоди на често безсмислените мерки, а не защо е на сцената или с инструмента на подиума. Театрите се надпреварваха да изпълняват малоумни заповеди – публика през стол, влизане от една врата и излизане през друга (вероятно да не се сблъска с нахлуващата нова зрителска вълна), не повече от двама изпълнители на сцената, на почтено двуметрово разстояние един от друг, а най-добре – моноспектакли с поосвежени костюми. По размах на глупостта настоящият министър на културата издаваше заповеди, които не отстъпваха на заповедите на бившия министър на зравеопазването… Имената им ви ги спестявам. Съжалявам, че съсловието не се опъна на това безумие. Нали по същото време можеш да отидеш на ресторант, дискотека, стадион, да пътуваш до театъра в претъпкано метро или тролейбус. Така внушиха на клетия зрител, че най-опасното нещо за живота му е театърът и концертната зала. (Същия капан готвят сега и за училището, най-важната сфера на духовността.) И тези абсурди приехме безропотно, послушно, забравихме, че сме призвани да сме независими и горди, макар и бедни. Така вместо разумна съпротива се втурнахме да подпомагаме насаждането на паниката и страха.

Още в началото на карантината, когато Театър „Възраждане“ показа своя нов спектакъл „Вуйчо Ваньо“ онлайн, написах, че въпреки благородните намерения, въпреки многобройните овации от всички страни, това е един недостатъчно премислен жест на артистите. Само за дни този жест лавинообразно повлече множество предателства към живия театър, приравнявайки го към телевизионната рутина и досада. Получи се кампания, опасна като самата вирусна епидемия. Страхувам се, че и след лятната ваканция, през септември, едва ли ще има някаква разумна промяна. Както се боя, че надали ще намери решение и задълбочаващата се политическа криза.

– Какво мислиш за протестите?

– Аз не мисля, аз участвам в тях. Когато мога. Участвам тихо, не свиря и не крещя „Оставка“, макар че силно искам отстраняването на това правителство и на главния каскет на републиката (и неговото име не искам да произнасям). Участвам, без да се измъчвам от дълбокомислените въпроси кой ще дойде след това, няма ли да върнем комунистите на власт, няма ли да променим геополитическата ориентация на страната… Не, няма.

Събуденото гражданство е гаранция за това. Участвам още и защото се отнасям с презрение към високомерните критици на „разходките“ по жълтите павета, на специалистите по студентски бунтове, които иначе го правели през 90-а, а през 97-а по-иначе, а през 2013-а съвсем не така… В тяхната превзета ирония виждам освен злоба и голяма доза ревност – ревност към едни нови млади, които се захванаха да свършат онова, с което поулегналите революционери от 90-те се примириха. Примириха се с корупцията, с грабежа, с ограничаването на човешките права и просташкото властване на самозабравили се бандити.

Идващите дни са съдбоносни за България. Звучи патетично, но е така. Ако и този път интелигентски ги проспим, децата и внуците ни няма да ни го простят.

– Още ли вярваш, че изкуството облагородява?

– Ако не вярвах, нямаше цял живот да се занимавам с тази мъка. Ако не вярвах, нямаше да ме боли толкова от споменатите по-горе безумства. Ето че казах и нещо оптимистично – да, вярвам. Иска ми се да вярвам и в скорошното възстановяване на нормалността, и в препълнените театрални зали, и в дръзките талантливи спектакли на младите режисьори и актьори.

– Противни хора ли са българските богаташи?

– Не знам. Сега си давам сметка, че съм се срещал с богати хора, но не познавам нито един от тях. Допускам, че особено противни са новобогаташите. Богатството трябва да бъде осъзнато, осмислено, дори преболедувано, да престанеш да слугуваш на парите и като се почувстваш свободен от властта им, да се захванеш с добри и благородни неща… Нямам представа как изглежда един милион, затова си въобразявам може би наивни неща. Но и сега понякога научаваме за чудесни жестове на състрадание и безкористност от хора успели, при това направени анонимно, без суета и празен шум. Не като парвенюшките подаяния на един депутат към поверената му пазарджишка рая. Виж, за този, без да го познавам лично, мога да твърдя, че е противен, както са противни и медиите му. Противни са още и богаташите със сараи, пристанища и тецове, пиарки с къщи за милиони, патриоти с апартаменти с пет тераси, пишман евроатлантици с шест апартамента и асансьори в тях. Трогателно противен измежду тях е сладко спинкащият до чекмеджето с пачки и златни кюлчета, че и пищов отгоре. Че и с малка спретната чак в Барселона… Както забелязваш, заради приличието, запазвам анонимността им.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах