Николай Волев и бойците от Тихия фронт

Размислите, които ще споделя, са провокирани (защо провокирани, а не просто породени, надявам се да стане ясно в хода на споделянето) от публикуваното неотдавна в настоящото издание интервю на един високо ценен от мен наш филмов режисьор, който в една позакъсняла изповед споделя, че си е имал взимане-даване с вездесъщата Държавна сигурност. (Главната буква не е печатна грешка – голямото зло заслужава да бъде изписвано с голяма буква.) Ако му повярваме (а аз му вярвам, без да го познавам лично – само на базата на ненагледното му творчество), в донесенията си той не е злепоставил никого – ни чужди, ни свои. Явно е така. Не мога да се съглася обаче с принципните му разсъждения за институцията Държавна сигурност.

Интервюираният ни уверява, че ДС е ведомство като всяко друго, че, както навсякъде, и там има и добри, и лоши хора; и подкупни, и неподкупни; и свестни, и готини, и боклуци. Това ми идва в повече. Ако не за друго, поне защото всеки трезвомислещ би отчел, че боклуците в редовете на Тихия фронт (главната буква отново не е случайна – по споменатите вече съображения) са кое-що повечко, отколкото в една библиотека или в едно здравно заведение, да речем. Да вербуваш (понякога и чрез шантаж и насилие), да обработваш доноси и сам да донасяш, да слухтиш, да дебнеш и шпионираш сънародниците, че и приятелите, и близките си, е все таки по-неблагородно, отколкото да лекуваш болни и да раздаваш книги. Всяко приравняване между браншовете в случая води до изкривяване на моралната истина.

Ако дотук просто негодувах, констатацията на интервюирания, че всяка страна си има своя сигурност, че без държавна сигурност (тук пък не е случайна малката буква) няма държава, вече гнети. Защото казаното е и така, и не съвсем така и това разграничаване е не просто и само пожелателно – необходимо и същностно е. Независимо какво име носи (в Западна Германия се казваше Служба за защита на конституцията), държавна сигурност при всички случаи се грижи за сигурността на съответната държава – друга работа тя няма. Ключовият въпрос обаче е коя е държавата, на какви принципи почива и какви ценности брани. В деспотичната, обезчовечена и обезчовечаваща държава като НР България Държавна сигурност защитава безправието, насилието над личността, доносничеството и всички онези злини, от които е съградена една Народна Република. Държавна сигурност в една демократичната страна защитава съответно човешките права и гражданските свободи, онези фундаментални духовни блага, които са база за цялата ни цивилизация – ако иска тя да бъде християнска не само по име, а и по органика. И в двата лагера има благородни (респективно: неблагородни) изключения, но, колкото и схематично да звучи на пръв поглед, направеното поляризиране е, общо взето, основателно. Онзи, който не се съгласи с него, трябва да приравни, да речем, британските служби за сигурност към КГБ и Гестапо. Подобно приравняване би значело да поставим знак за равенство и между болшевишкото и нацисткото мракобесие – от една страна – и свободните, правови държави – от друга. При всички случаи логиката на Бай Ганьо, според която и едните, и другите са маскари, не е конструктивна логика.

Повтарям: аз вярвам в искреността на интервюирания – омърсен автор не би могъл да създаде такива талантливи, вдъхновени и чисти кинотворби. Ако не беше тази ми вяра, не бих и тръгнал към настоящия текст – винаги си струва човек да даде дума на вярата си, но да даде дума на едно или друго свое отвращение невинаги си струва. Именно защото считам човека за изначално добър, но покварен от едни или други биографични обстоятелства, ще добавя, че аз прощавам безусловно на всички онези мои и чужди доносници, които са написали доносите си така, както Юлиус Фучик е писал репортажа си – с примка на шията. Познавам лично високо морални хора, жестоко инквизирани не само психически, пребивани по следствени килии, по лагери и затвори и подписали декларации за сътрудничество. Това обстоятелство не ги прави в моите очи по-малко благородни – да виниш някого, че не са му стигнали силите за съпротива, е, струва ми се, несправедливо и дори жестоко. Особено ако ти самият не си попадал и за миг в неговата ситуация, а докато той е бил изправен изоставен и сам, забравен от Бога и света пред лицето на смъртта, си скандирал до премаляване по митинги и колективни чувства „Да живее Партията!”.

Истината иска да призная обаче, че чрез насилие доноси са били изтръгвани само по рядко изключение – и то в дебрите на сталинизма. В настъпилата впоследствие десталинизация, колкото и измамна да бе тя, ентусиазираните комсомолци се редяха на опашка пред кабинетите на Държавна сигурност – да се себепредлагат ентусиазирано. Доносничеството в Народната Република се превърна с времето в художествена самодейност, в истински фолклор. Ние сме такъв народ, че колкото и огромна да бе потребността от доносници, петилетка след петилетка предлагането все по-масово изпреварваше търсенето – чак дотогава, докато цялата нация се разпредели симетрично на донасящи и донасяни. При което най-често едните бяха, без да го подозират, и другите.

Ето защо ми е трудно да простя на ентусиастите. След като никой от тях не си е посипал и за миг главата с пепел, не се е покаял и разкаял дори с половин уста, всяка прошка би се превърнала във фарс. Как да простиш на хора, които и днес пред очите на цяла България по медии и институции, по партии, правителства, парламенти и президентства мандат след мандат все по-показно се гордеят, че чрез копойщината си са обслужвали не една държавна машина на разврата и злото, а любимия народ, отечеството, светлите бъднини на потомците?!

Ако все таки и в доносничеството съществува разграничителна линия между морал и аморал, тя в моите очи е следната: зависи дали, донасяйки, си или не си причинил конкретно зло. Ако, като интервюирания наш творец, на когото (повтарям) аз вярвам, си писал и надписвал общи приказки за, да речем, принципните преимущества на социалистическото пред капиталистическото общество, ако си подвеждал и баламосвал, лъгал и мамил водещия си офицер, който е по правило злодей и лъжец, за да получиш като нашия човек задграничен паспорт и да забегнеш от най-добрия от световете през девет земи в десетата, простено да ти е. На всички останали, на онези, които чрез клеветите си са разбивали човешки съдби, пращали са съседи и колеги в затвора, довеждали са ги до самоубийство, ще бъде простено така, както Достоевски прощава на Разколников: само след едно болезнено преосмисляне на грях и изкупление.

Лошото е само, че бойците от Тихия фронт (онези с хладния ум, горещото сърце и – особено! – чистите ръце) са вървели винаги след кариерата си и никога – след смисъла. Те са сторили най-великото според Шекспир („Юлий Цезар”) злодеяние: разделили са, освободили са политиката от морала. Обратният път, пътят на тяхното обединяване, се оказа за тях непосилен…

Вижте още: ПРИЗНАНИЕ ОТ НИКОЛАЙ ВОЛЕВ ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТТА МУ КЪМ ДС