Нито ред на вятъра

Рецесията връхлита провинциална Ирландия, доскоро процъфтяваща строителна фирма фалира и разтърсва необратимо живота на неголяма общност, побрала огромно човешко разнообразие: от достойна почтеност до крайно отблъскваща патология. Какво се случва с тези хора? Страхът ги „изпълва, както лодка се пълни с вода“. Споделена история, разказана с 21 различни гласа в своите 21 глави и изпълнена с езикова виртуозност, каквато не очакваш от дебютен роман. Но я има. Поместена в почти невъзможно малък обем. Написана на кухненската маса между девет вечерта и полунощ за седем месеца, докато в съседната стая примигва и бръмчи телевизорът. И отначало непожелана (преди да бъде издаден, романът на юриста Донал Райън е отхвърлен 47 пъти).

Ето как Райън обобщава състоялите се разговори: „За какво се разказва в романа ти?“, питат. „Разказва се за последиците от рецесията“, отвръщам. „Ооо, чудесно, звучи интересно“, неизменно лъжат отсреща. „Има убийство и отвличане!“, добавям отчаяно, но обикновено вече е твърде късно.

Поскърцващото ръждясало сърце обаче хич не е вятър работа, а е светкавично забелязано и възторжено обикнато от публиката: печели Ирландската литературна награда за дебют на годината (2012), Ирландската литературна награда за книга на годината (2012), попада в номинациите за „Букър“ (2013), печели наградата за дебют на „Гардиън“ (2013) и Европейската литературна награда (2015), а през 2016 г. на Дъблинския литературен фестивал книгата е обявена за ирландски роман на десетилетието. И вече е преведена на 14 езика.

Откриват в текста архетипи от ирландската литература, долавят литературни влияния: нещо от черната комедия на Флан О’Брайън, от драматизма на Йейтс и Джон Милингтън Синг, нещо от мрака на Патрик Маккейб. Чуват Фокнър, чуват и Едгар Лий Мастърс. И Донал Райън, най-вече Донал Райън. Защото както сам казва:

„В много отношения романистите са най-свободните творци. Вселената е на наше разположение. Целият живот, човеците и нечовеците, всички създания, неща и места. Налудничава наслада е да се чувстваш едновременно всемогъщ и безпомощен“.

Веднъж намерил темпото си („Ритъмът ми беше зададен: на рок китарист, не на класически цигулар“), Райън е неудържим. И ирландец до мозъка на костите си в своя горчив хумор („В Ирландия може да изразиш скръбта си много хладнокръвно и безцеремонно. Хората подхвърлят нещо и ти просто разбираш, че в живота им има ужасна тъга. Способни са да обобщят целия си живот, без конкретно да споменат какво имат предвид.“).

Смело и дори рисково композирана книга: кратки глави, в които всеки говорещ обобщава вече случилото се и добавя своето късче от мозайката. Драматичното напрежение е снето, няма почти никакъв диалог, никакво действие, което да движи сюжета и на което читателят да бъде директен свидетел, дори убийството и отвличането са въведени косвено. Но тъкмо отсъствието на видима тяга е в основата на замисъла: животът на хората буксува в коловоза на сполетялото ги нещастие точно както безпомощно се върти и металното сърце на портата. За героите на Райън „бъдещето е хладна любовница. Може цял живот да го съзерцаваш и да се опитваш да го уловиш, но то винаги ще ти се изплъзва от пръстите и ще ти се присмива от разстояние. Който твърди, че го познава, е лъжец и крадец. Има ли нещо на хартия, което се е сбъднало, което може да бъде проверено? Нищичко след Светото писание“.

И онова, най-особеното – този полифоничен словоохотлив текст, в който звучат гласове и на живи, и на мъртви: яростни и благи, груби и нежни, банални и мъдри, непоносимо смешни и непоносимо тъжни, всъщност отпраща другаде – в мълчанието на неназовимото и неназованото, на загатнатото, на внушеното. Тук нищо не е точно каквото изглежда, никоя привидност не е вярна или поне не е изчерпателна. Винаги става дума за нещо друго, за нещо повече. Крехко, деликатно, състрадателно и уловимо само с най-специалните сетива.

Ето така например:

„Страхотно е да имаш съпруга. На съпругата си казваш неща, които дори не подозираш, че си мислиш. Просто се случва, когато разговаряш с някой, когото мислиш за част от самия себе си. Веднъж ходихме на театър в града, не помня как се казваше пиесата. Това без съпруга не можеш да го направиш. Представи си някой да те види, че си на театър сам в града! Със съпругата си имаш извинение за почти всяка глезотия. Пиесата беше за някакъв мъж и жена му – само седяха на сцената от двете страни на една маса, обърнати към публиката, и си говореха. Мъжът беше като баща ми, ама не толкова гаден. Съпругата беше прекрасна, изморена до смърт от егоизма на своичкия, но въпреки това беше до него. Той седеше, пиеше уиски, което всъщност беше червена лимонада, и палеше цигара от цигара, ухилен до ушите, докато тя го кастри пред публиката. Имаше остроумен отговор за всяка нейна критика. Двамата остаряха на сцената, докато разговаряха. Не знам как го правят. Накрая бяха старци, животът им беше почти приключил и в последната минута нашият човек се обърна и призна на жената, че тя е целият му свят, че винаги я е обичал. Погали я по бузата, взря се в нея и се разплака. Боже, какъв артист! В колата на път за вкъщи по лицето ми се търкаляха сълзи. А Трина рече само: о, скъпи, о, скъпи!“.

* Авторката е преводачът на „Сърце на вятъра“.