Нобелистът – изгнаник заради вярата си в исляма

С нищо не се е променил животът на тазгодишния носител на Нобелова награда за литература Абдулразак Гурна след отличието, споделя той в интервю за „Гардиън“. 73-годишният писател, родом от Занзибар, от години живее и работи в Кентърбъри, Великобритания.

„Каква да кажа? Чувствам се под напрежение, имам срещи и разговори с много хора – казва той. – Но иначе? Чувствам се чудесно.“

Само преди дни Гурна бе високо цененият от критиците автор на 10 романа, пенсиониран професор по английски от Университета в Кент. На 7 октомври от Кралската шведска академия обявиха, че така желаният медал с лика на Алфред Нобел отива при Гурна за „безкомпромисното и състрадателно вникване в последиците от колониализма и съдбата на бежанеца, приклещен между култури и континенти“. Читателите му отбелязаха лириката в прозата му и посочиха, че брилянтните му остроумия досега са била недооценени.

Писателят не вярва на новината, когато му се обаждат от Стокхолм, докато не вижда изявлението на страницата на Академията. Победата му е значима, не само защото писателят не е особено популярен в международен план. Гурна е едва четвъртият чернокож, който става лауреат на наградата в 120-годишната ѝ история.

„Той е един от най-големите африкански писатели на съвремието, никой досега не го е забелязал и това направо ме убива“, коментира Александра Прингъл, дългогодишната му редакторка.

Но Гурна не е съвсем съгласен:

„Александра вероятно е имала предвид, мисля си, че заслужавам повече. Не смятам, че съм бил игнориран. Аз съм сравнително доволен от читателите, които имам, но разбира се, няма да откажа още“.

Писателят има интересна история, теми от която се проявяват и в романите му. Роден е и израснал на Занзибар през 50-те и 60-те. От 1890-а островната нация е под протекторат на Великобритания. Години наред островите са перфектното място за търговия, особено с арабския свят. За разлика от другия най-популярен занзибарски син Фреди Меркюри, Герна е отгледан като мюсюлманин, отбелязва „Гардиън“. През 1963 г. Занзибар получава независимост, но султан Джамшид е свален от власт година по-късно. Революцията носи със себе си и яростно преследване на мюсюлманските общества в страната и Гурна и брат му са принудени да напуснат страната. Избират Великобритания за нова родина.

Няколко от романите му се занимават с изгнание, напускане на една страна за друга. В „Admiring Silence“ разказвачът изгражда новия си живот на Острова, но не се чувства нито напълно англичанин, нито вече занзибарец. Тази тема и до днес вълнува Гурна, споделя той:

„Това е важна история в съвремието, тази на хората, които трябва да пренаредят и построят живота си наново далеч от местата, на които са били родени. Има много различни измерения. Какво помнят? Как се справят с това, което помнят? Как живеят с новото, което откриват? Как ги приема новата страна?“

В края на 60-те Великобритания също не е особено дружелюбна към Гурна.

„Когато бях много млад, хората нямаха никакъв проблем да казват в лицето ти определени думи, които днес смятаме за обидни – казва писателят. – Това поведение беше повсеместно, не можеше дори да се качиш на автобуса, без да срещнеш нещо, което да те накара да отстъпиш.“

Днес толкова открит расизъм се среща далеч по-рядко и в голяма част е изчезнал, казва Гурна, но онова, което не се променя, е миграцията. Напредъкът там е „илюзорен“.

„Нещата изглеждат променени, но има нови правила за задържане на бежанци, подходът към които е толкова враждебен, почти като към криминални. И тези правила са защитени от правителствата. На мен не ми изглежда като голям напредък от начина, по който са били третирани хората години преди това.“

Гурна прекарва 17 години на Острова преди да се завърне в Занзибар. Тогава е вече публикуван писател.

„Писането беше по-скоро инцидентно – припомня си той. – Не е като да съм си казвал „Искам да бъда писател“ или нещо такова. Писането идваше от ситуациите, в които изпадах – бедност, липсата на умения, на образование. Започваш да пишеш заради тези нещастия, а не защото си казваш „Аз пиша роман“. Но записките ми започваха да нарастват до момента, в който се превърнаха в „писане“, защото трябваше да се оформи, да се конструира.“

Толкова години по-късно Гурна вече не се чувства като пленник във въображаемото пространство между две култури:

„Има моменти като атаката над Световния търговски център например, които предизвикаха остър отговор към исляма и мюсюлманите. Предполагам, че ако се идентифицираш като част от омаловажавана група, тогава вероятно ще усетиш разделението“.