Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Нормандецът, който не успя да освободи България

Рицарят Жан де Каруж, за когото Ридли Скот направи филма „Последният дуел“, загива в битката срещу султан Баязид при Никопол през 1396 г.

Мат Деймън в образа на Жан де Каруж по време на дуела със своя съперник Жак льо Гри - Нормандецът, който не успя да освободи България

Мат Деймън в образа на Жан де Каруж по време на дуела със своя съперник Жак льо Гри

Един от най-новите герои на Ридли Скот намира кончината си по нашите земи. Това е Жан де Каруж, нормандски благородник, чийто случай е едно от най-обсъжданите събития във Франция през XIV век. Режисьорът на едни от най-добрите исторически филми на нашето време съживява конфликта на рицаря с неговия заклет враг и съсед – Жак льо Гри, във филма „Последният дуел“.

Сблъсъкът между двамата събужда невероятен интерес във Франция от онова време – той е тема на неспирни обсъждания във висшето общество и сред народа и е описан в множество извори, като основната заслуга за популяризирането му далеч напред във времето е на холандския хронист Жан Фросар, считан за водещ историк на Франция за периода и, разбираемо, сладкодумен разказвач.

След него случаят е подхванат от множество други автори, които разкрасяват или добавят съдържание, в резултат на което събитията придобиват легендарни пропорции. За щастие, делото е гледано едновременно от краля и парламента в Париж, а адвокатът на Льо Гри си води подробни записки, съхранени и до днес. Всичко това изглежда вдъхновява в достатъчна степен Ридли Скот, в резултат на което е произвел великолепен исторически филм – но зрителите със сигурност ще се питат доколко от разказаната история е достоверна и каква част е гледна точка на създателите му. Особеното на филма е, че освен актьори, Мат Деймън (Жан де Каруж) и Бен Афлек (граф Пиер, господар и на двамата) са и сценаристи, което със сигурност е повлияло на представената ни интерпретация.

Да започнем с главното – това не е точно последният случай на „съдебен дуел“ във Франция, особен вариант на Божи съд, при който праведната страна надделява чрез десницата на своя застъпник. Макар и да се счита за последен, в който кралят лично дава санкция, реално още век и половина в страната този способ за решаване на спорове се прилага законно, като последният санкциониран дуел се провежда през 1547 г., а в Ирландия – даже в 1586 г.

Действително обаче делото, по което се решава да се приложи методът, е доста необичайно за Средновековието – Жан де Каруж защитава жена си, красивата и заможна Маргарита (за която се е оженил по сметка), срещу своя съсед и враг Жак льо Гри, който я изнасилва с помощта на свой съучастник при едно изненадващо посещение в нейния замък. И тъй като прекият им сюзерен – граф Пиер, който принципно би трябвало да разреши спора, мрази Де Каруж и протежира Льо Гри, делото след известна кампания достига краля и парламента. На практика де Каруж не разполага с никакви доказателства, освен думата на съпругата му Маргарита срещу тази на Льо Гри. Това прави „Божия съд“ единствения възможен способ за доказване на правотата на пострадалата срещу тази на предполагаемия извършител.

Зрителят със сигурност ще се запита какво мислят историците по темата за дуела и отговорът е, че по всяка вероятност Льо Гри е наистина виновен – той има славата на развратник, а в подробните си бележки по делото адвокатът му изразява своето съмнение в невинността му. Друг аргумент в полза на Маргарита и съпруга ѝ е фактът, че те поемат огромен риск с процеса и дуела – загуба на физически по-слабия Де Каруж в дуела би довело до автоматичното осъждане на жертвата като лъжесвидетел и много вероятно – мъчителна смъртна присъда.

Филмът е спестил много от важните подробности около процеса и провеждането на самия дуел – доказано лудият крал Шарл VI, който тъкмо е загубил своя първороден син, решава по повода вместо траур да проведе всенародни веселби, кулминацията на които да е въпросната схватка, организирана поради липса на друго място в двора на абатството „Сен Мартен“ край града. Събитието се наблюдава от хиляди парижани, които по това време отдавна не са присъствали на подобно зрелище – бой до смърт на благородници по много пикантен за времето повод. Очаквало се Де Каруж да загуби от по-едрия и силен противник, но се случва точно обратното – въпреки че е сериозно ранен, той надделява и по този начин печели делото, спасява Маргарита и получава както крупни суми като подарък от краля, така и ред почести, включително и зачисляване в кралската свита и бурно развитие в кариерата. В полза на Каруж е и фактът, че той дава възможност на противника си да признае вината си точно преди да го промуши фатално със специален кинжал, наречен „мизерикордия“, но Льо Гри не го прави, вероятно осъзнавайки, че това би довело до далеч по-жестока смърт от ръцете на кралските палачи.

Ридли Скот и неговите рицари сценаристи обаче интерпретират събитията през призмата на насилието срещу жени, една от актуалните в наши дни тема. Несъмнено то е част от жестоките реалности на Средновековието в Европа, но е далеч по-често срещано в контекста на отношенията между феодалите и техните крепостни селяни, точно както е показано в „Смело сърце“ на Мел Гибсън, отколкото във висшето общество, където личности като Маргарита са се радвали на доста по-добро отношение и защита, отколкото обикновените жени от епохата. Можем със сигурност да твърдим, че точно поради изключителната му рядкост случаят силно разтърсва френското общество от XIV век – страданията на обикновено момиче никога не биха стигнали до върховен съд и не биха оставили такава трайна диря в историческите съчинения.

Филмът успява да покаже и друг факт – докато хора като Каруж прекарват десетилетия по бойните полета, съпругите им са тези, които въртят семейните дела из различните им владения и предприятия в тях. При всички случаи обаче внушенията за чести, даже обичайни изнасилвания на френски благороднички от съпрузите им или от други мъже, са точно това – внушения, за които отсъстват конкретни факти. Преувеличени изглеждат и оргиите във филма, организирани от граф Пиер, които несъмнено са били понякога част от живота на аристокрацията от епохата, но едва ли чак толкова драматични, масови и чести, колкото са представени. В епоха на голяма религиозност и ежедневни молитви подобни случки са били по-скоро изключение, а благородниците най-често се задоволявали с дискретни извънбрачни връзки.

По подобен начин Ридли Скот си позволява да измени съществено историята на Древен Рим в „Гладиатор“, като приписва на иначе несъмнено кръвожадния Комод убийството на баща му – Марк Аврелий, и други жестокости, които няма данни да е вършил. В този смисъл интерпретацията на днешни актуални теми през призмата на миналото е най-често опасна, тъй като пренаписва историята и оттам създава у неподготвената публика грешни представи и разбирания.

Вижте още: „ПОСЛЕДНИЯТ ДУЕЛ“ – СРЕДНОВЕКОВЕН СЛУЧАЙ НА #METOO

Въпреки тези проблеми, филмът определено си заслужава гледането, вероятно ще получи и номинации за „Оскар“ и ще остане като един от силните моменти в кариерата на Ридли Скот. Специални адмирации заслужават подходът с Ефекта Рашомон към описаната история – трите различни перспективи към едни и същи събития, невероятно правдивите детайли, декори и визуално представяне на живота в Средновековна Франция, както и гениалната на моменти игра на Адам Драйвър, който успява да изгради най-сложния персонаж в тази историческа драма – на успешния и грамотен благородник и войник, който става жертва на похотта си.

Накрая и обещаното в заглавието – десет години след победата си на „последния дуел“, през 1396 г. Жан де Каруж, вече много уважаван член на кралската свита, изпълняващ командирски задачи и с над 40 години военен опит, потегля на кръстоносен поход. Франция се заема да помогне на Унгария срещу османските турци и френските рицари пристигат при Никопол, за да освободят града като стъпка към изгонването на нашествениците от Балканите. Командването на съюзническите сили обаче е доста хаотично и пристигналият султан Баязид успява да ги разгроми, избивайки по време и след боя почти цялата противникова армия. Счита се, че Де Каруж загива край командира на френските сили Жан де Виен в една падинка. По онова време героят от онзи дуел е вече на около 60 години – достолепна възраст за участие в подобни сражения, демонстриращо голямата му смелост и забележителни воински качества. Съдбата на вдовицата му Маргарита и нейния най-голям син Робер остават неизвестни, макар и да е запазено по-късно сведение, че тя и съпругът ѝ са изрисувани на голям стенопис в абаството „Сен Етиен“ в Кан.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС