Фронтменът Джеси Хюз оглежда тълпата и изрича:
„Когато гледам наоколо, само две думи ми идват наум – nos amis“.
Наши приятели.
Приятелите на бандата ръкопляскат с високо вдигнати ръце, крещят от удоволствие, подскачат с ритъма на баса, припяват с Хюз. „Ийгълс ъф дет метъл“ не искат да разочароват публиката в препълнената зала „Батаклан“ – определена от списание „Ролинг Стоун“ като една от най-великите малки дестинации за рокенрол в света.
Сред тълпата в тази ноемврийска нощ са Пат и Мария Мур, следвали бандата в 14 страни заедно с група от други лоялни почитатели. Мария е натъртила леко ребрата си в пого на концерт в Англия седмица по-рано, но нищо не може да я спре да гледа шоуто и в петък 13-и в Париж.
Елен Лери танцува със свой приятел от детинство. За нея е рядка свободна вечер – майка е на момченце на 17 месеца. Съпругът ѝ е вкъщи с него, доволен да знае, че жена му се радва на това, което обича – литература, филми и музика. Тя е свободен дух, винаги говори за нуждата светът да се разбира помежду си. Американската фънки банда изглежда комбинация от страстите ѝ.
Изабел Бодери е пред сцената с гаджето си, Амори Бодоа. Младите влюбени потъват в атмосферата. Мястото пулсира.
Горе на балкона Дени Плю се върти със свалена тениска, тялото му реве заедно с музиката наоколо. Качил се е там, за да възнагради две от големите си радости – рокенрола и танците.
Хюз е окъпан в червена и жълта светлина, пред него хората се размазват от удоволствие. След около 30 минути бандата преминава към последното си парче – кавър на хита на „Дюран Дюран“ Save a Prayer.
Наскоро в Лондон двете групи са я изпълнили заедно. Сега „Ийгълс ъф дет метъл“ ще го направят сами:
„Не изричай молитва за мен
запази я за утрешната сутрин“.
На следващата сутрин молитвите се изричат по целия свят. За Париж и парижани.
Кураж на фона на скръбта
Най-малко 130 души са убити на седем различни места в града. Повече от 350 са ранени. Координираната атака е най-смъртоносната във Франция след Втората световна война. Ислямска държава поема отговорност за атентатите.
Толкова много се случи само за седмица – въздушни удари на Франция срещу цели на ислямистите в Сирия. Международно преследване на терористи с акции на властите във Франция, Белгия, Италия, Германия и Турция. Убийството на мъжа, смятан за мозъка на нападенията в Париж.
И предупреждения от Ислямска държава – насочила е взор към Париж, Рим и Вашингтон.
Но за мнозина мислите продължават да се връщат към петъчната нощ, 13 ноември. Към онези моменти в два ресторанта, две кафенета, бар, най-големия стадион и „Батаклан“.
Когато полицията вече е елиминирала терористите в концертната зала, там има 89 мъртъвци. Повечето са на около 20-ина години, студенти или млади музиканти в началото на кариерата си.
Оцелелите живеят с две конкуриращи се емоции – благодарност и мъка.
Феновете на „Ийгълс ъф дет метъл“ винаги са били задружна публика – но никога повече, отколкото сега, на границата на една ужасна нощ, предопределени да разкажат история за любовта.
„Тук сме, за да ви убием“
Трима въоръжени влизат през централния вход. Двама носят маски. Облечени са в черно, имат в ръце калашници и стотици куршуми. Заявяват, че отмъщават за бомбардировките на Франция срещу Ислямска държава в Сирия.
„Тук сме, за да ви убием“, изкрещява един от новодошлите.
Спокойни са, действат прецизно и методично, докато обсипват залата с куршуми. Докато един стреля, друг презарежда. После обратно.
Огънят продължава сякаш цяла вечност.
Десетки фенове се блъскат към изходите. Други скачат на сцената и се крият зад огромните тонколони. Многозина падат по земята, поразени от куршуми или парализирани от ужас.
49-годишният Пат Мур и година по-възрастната му съпруга Мария са там с около десетина британски и френски меломани, с които се познават покрай музиката. Семейство Мур са виждали терора и преди – преди десет години те се готвят за концерт на друга банда, когато самоубийци атентатори удариха Лондон и избиха повече от 50 души.
В Париж двамата стоят срещу левия фронт на залата, близо до сцената. Виждат хора, които се сгромолясват на пода. Виждат музикантите, които тичат в търсене на прикритие. Пат грабва ръката на съпругата си и я тласва към близкия изход.
Елен Лери, на 35 години, пада на земята сред канонадата от куршуми. Това прави и приятелят ѝ Никола Строл, когото познава, откак и двамата са на 12. Двамата лежат неподвижно, докато стрелците екзекутират всеки, който показва признаци на живот.
На балкона Дени Плю тича по стълбите към третия етаж – не се спира дори за секунда, по петите му бяга огромна тълпа от фенове в отчаян опит да се спасят от касапницата. Намират убежище в малка стаичка и барикадират вратата с хладилник.
Изабел Бодери на 22 години и приятелят ѝ Амори Бодоа се оказват разделени малко преди стрелбата да започне. Изабел скача на земята, сред кръв и трупове навсякъде около себе си. Задържа дъха си, опитва се да не заплаче. Слуша как ранени двойки си казват последно сбогом. Затваря очи и си представя всеки, когото някога е обичала.
Амори е близо до сцената и е ударен от шрапнел. Болка пронизва крака и шията му. Вижда силует на стрелец, скача на сцената и побягва въпреки раната. Търси изход, после се вмъква в тоалетните. Други също го последват. В санитарното помещение са струпани повече от 50 души.
Канонадата продължава да раздира залата. Той се страхува за Изабел. Дали е жива? Спотаен в стаичката, си мисли за смъртта. Смърт на 24 години.
Лица на семейство и приятели
Пат и Мария Мур избягват през изхода. Връщат се назад, когато осъзнават, че приятелят им не е с тях. Озовал се е в капан в навалицата. Намират го със счупена ключица и други наранявания – на същата врата, през която са минали и те.
Пат и Мария го грабват.
„Свършен съм“, промълвява приятелят им и иска просто да поседне.
Но те го вдигат и го понасят по пътя надолу към улицата.
Покрай тях профучава фронтменът Джеси Хюз с приятелката си.
„Тичай, скъпа, тичай“, вика ѝ той.
По етажите нагоре стои, заедно с поне дузина други хора, Дени Плю. Не може да стори нищо друго освен да се притаява в тъмното и да слуша огъня – първо под себе си, после все по-близо и по-близо. Стрелбата продължава повече от час. Изстрели. Тишина. После още изстрели.
Куршуми удрят стената. Той се чуди дали тя ще издържи.
В тоалетните зад сцената Амори Боде усеща, че го превзема отчаян оптимизъм. Непознатите се държат един за друг и се успокояват. Ако стрелците ги намерят, решават, ще успеят да надделеят над тях.
„През цялото време мислех за Изабел.“
А Изабел е насред канонадата пред сцената. Не помръдва. Не трепва. Не иска да покаже на убийците, че е все още жива.
Свила се е в позиция на ембрион. Ранен мъж е застанал до нея и я предпазва.
„Не бягай – прошепнал ѝ, – просто стой.“
Какво правиш, когато на дневен ред е смъртта?
Изабел си представя лицата на семейството си, на приятелите си. И им шепне мислено колко ги обича.
„Просто исках да съм с нея“
Антоан Лери получава съобщение от сестрата на съпругата си – „Как сте?“.
Той все още не е чул, че Париж е под обсада. Включва телевизира. Продължава да си мисли, че всичко е възможно, когато вижда, че целта е „Батаклан“. После ужасът го поглъща. Не може да достигне Елен. Мисли си как 17-месечният им син ще израстне без майка си.
Прекарва следващите 24 часа в обикаляне на всяка болница в Париж и предградията. Елен е неоткриваема.
Накрая, в събота вечерта, се обаждат от патологията. Тялото на съпругата му е там. Той тръгва на минутата. Но е затворено. Опитва дори да влезе със сила – неуспешно.
„Чувствах се ужасно да я оставя сама за две нощи – казва Антоан пред CNN. – Мъртва или жива… Просто исках да съм с нея.“
Победата на любовта
Семейство Мур успяват да се доберат до апартамента на приятел. Все още в шок, те изпиват бутилка вино, сипват си по чаша уиски. Четирима другари са били ранени, но оцеляват. Наричат единия от тях Двата куршума.
„Получихме толкова много подкрепа – казва Мария Мур. – Имаше поразително количество любов и дори смях в последните няколко дни.“
Смях, въпреки сълзите. Компанията всъщност е решила да се събере за концерта в Париж в памет на тяхна приятелка, рок фотографка, която се е самоубила миналата година.
„Смятаме, че тя е закриляла всички ни тогава, всички оживяхме – обяснява Мария. – Не знам дали вярвам в тези неща. Но е утешаваща мисъл.“
Терорът няма да спре групата да прави онова, което обича. Те ще продължат да танцуват на рок концерти. Ще продължат да посещават Париж.
„Ще се върнем при първия шанс, който имаме.“
Дени Плю е евакуиран от полицията от балкона. Той е разтърсен „в лошия смисъл“ и се скрива в двор наблизо, където местни жители му предлагат дрехи, за да се стопли, и легло за през нощта.
Но също както семейство Мур, той остава отдаден на любимата си музика. Връщайки се към решението си да побегне от долния етаж към балконите, защото там има повече място за танци, той казва, че навярно това е спасило живота му.
Елен Лери умира в ръцете на приятеля в „Батаклан“. Съпругът ѝ вижда тялото ѝ в понеделник. Статусът, който той пише след това във Фейсбук, е прочетен и споделен от хиляди хора.
„В петъчната вечер вие отнехте живота на изключителна личност, любовта на моя живот, майката на моя син – обръща се Антоан към Ислямска държава. – Но няма да имате моята омраза.“
Изабел Бодери и Амори Боде не са сигурни жив ли е другият. Амори не може да каже колко време се е крил. Когато най-сетне той и останалите са изведени от властите извън залата, полицията им казва да се оглеждат внимателно. Но погледът на Амори припряно се плъзга във всички посоки.
„Погледът ми обикаляше стаята, стомахът ми се свиваше, че ще видя Изабел в центъра на това бедствие – пише той по-късно във Фейсбук. – Имаше трупове навсякъде… Не беше като сцена от война. Беше касапница.“
Изабел е изведена от полицията в безопасна зона. Тя също се тревожи за съдбата на Амори. Минават часове преди двамата да се открият.
Тя чува някой да крещи името ѝ – „Изабел! ИЗАБЕЛ!“. Първо отдалеч, после все по-близо. Тича към източника на гласа и скача в прегръдките на Амори.
Те са живи. Но си мислят за всички загинали, особено 20-ина годишните, празнуващи музиката. Заради тях са оживели.
„Колкото ужасът и мъката да бяха в онази зала – казва Изабел пред CNN, – имаше и много любов. Имаше много позитивизъм на толкова трагично, трагично място.“
Терористите, казва тя, няма да победят:
„Не желая техните ужасяващи действия да определят края на живота ми. Искам хората, които обичам, да победят – да знаят, че са ме дарили с невероятен живот. Беше важно, че ако аз ще умра – ако следващият куршум бе за мен – щях да си отида с „Обичам те“. Така че щеше да е ОК да умра, защото пазя любов в сърцето си“.
Това е и чувството, което носи със себе си днес, в града, познат като символ на любовта.
Това е най-добрият начин, сигурна е Изабел, да бъде победен тероризмът.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение