Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Носталгия по Албания…

„Когато бях морски капитан“, Михаил Вешим

Авторът на "Когато бях морски капитан" Михаил Вешим - Носталгия по Албания…

Авторът на "Когато бях морски капитан" Михаил Вешим

Погледнато повърхностно, това е носталгична книга. Тя тъгува за невероятните възможности да се шегуваш, понякога до кикот, а понякога през сълзи, със социализма и неговите метастази (извращения по-добре ли звучи?). Нещо повече – с възможностите да бъдеш вътрешно свободен, когато отвън беше най-несвободно.

Аз не съм съвсем обективна. Познавам лично бай Михал, радвам му се (поне преди 10-ина години, когато сигурно съм го виждала за последен път) като човек, скроен по собствен модел. Много му се възхищавах и уважавах, че няма нужда да се крие или употребява сянката на баща си, както толкова много некадърни отрочета правеха. В този смисъл чувах смеещия му се глас, докато четях разказите в сборника и затова ги възприемах с личен сантимент.

kogato-byah-morski-kapitan-a

Това сигурно не е най-добрата му книга. Бях възхитена от „Английският съсед“, когато я прочетох навремето и я намирам за много смешен начин да се напише своебразна „Песимистична история на българския народ през прехода“ (не в политическите му измерения). Тази, разбира се, не е „онова“.

Но пък мен ме подсети за поне няколко лични сюрреалистични истории, които означиха пътешествието ми към новия свят.

Навремето, когато бъдещата ми половинка ме доведе за първи път в Хърватия (чиято красота ме удари като парен чук), явно реши да ми направи „тест драйв“. Нещо като предбрачно изпитание, сякаш бракът сам по себе си не е достатъчно зор.

Минахме по цялото прекрасно адриатическо крайбрежие, плажове, хотелчета, риба… “Сготвена“ бях в полза на красивата им (и нова) държава. Оттам бързешком през Черна гора и според неговия гениално избран маршрут, хванахме пътя през Албания и Македония към София. Е, четейки разказа на бай Михал за Албания, всичките ни приключения ми се върнаха, сега вече с друг вкус.

Трябваше да минем някакви 300 км, колко му е. Бяхме със стар, 10-тина годишен Мерцедес, здрав, стабилен. Няма лошо. Какво толкова ще им се плашим. На границата момчето-черногорче дълго време ни гледа паспортите, после нас, чуди ни се и пита някак си риторично: „Защо, защо?“. После разбрахме пророческите му съмнения…

Като влязохме в Албания, се оказа, че международни пътища няма. Всъщност, няма пътища. Тук-таме имаше макадам. Знаци – йок. Сигнализация – това ще да е марсианско понятие. И да, бункери много.

Някъде на третия час, когато според моите сметки бяхме минали около 70-ина км с 20-30 км средна скорост в час (и след като оживяхме, когато един камион на „главния път“ реши да тръгне на заден ход…), в прерийната пустош се появи гигантска розова сграда. Насред нищото. Изглеждаше като мираж. Като приближихме, видяхме гордо светещ надпис „Елвис Макдонaлдс“. Заключен гениален символ. Събрал в себе си накуп всички постижения на американската цивилизация… и албанския елемент: осветен, но неработещ. След още няколко часа успяхме да намерим едно шосе. На него дори нещо като крайпътно капанче. Работещо! Имаше вид да продава пиене и храна. Най-важното: със сигнализация за тоалетна! Щастието никога не е било толкова простичко.

Спряхме. Влязохме в капанчето. Вътре седяха десетина образи, които вероятно бяха бегълци от местните затвори. Или персонажи от филмите с Джон Уейн. Или бегълци от затвори, които бяха играли във филми на Джон Уейн. Схващате ситуацията.

Разтреперана и шепнешком, помолих бъдещата си половинка да дойде с мен до тоалетната, защото бях сигурна, че малко преди или след вратата й ще ме грабнат каналджии на хора и сега щях да ви пиша тези редове от витрината на малка стаичка с червен фенер в Амстердам. (Все пак тогава бях руса, 54 кг и под 36-годишна). Той също шепнешком твърдо ми отказа. Аз се потресох. Природата викаше. Събрах най-голямата смелост в живота си и употребих тоалетната.

Като се качихме в колата, го попитах остро защо. „Трябваше да избирам. Ако дойдех с теб да те пазя в тоалетната, щяха да откраднат колата. А без колата – и аз, и ти, в случай, че оцелееш, артисвахме тук, без никакъв шанс“. Та размислил и направил ценностен избор в името на живота и бъдещето ни.

После карахме в пълно, непробойно мълчание още 7 часа. На границата с Македония спряхме и се възхитихме на първите наченки на асфалт. Никога не съм оценявала това като едно от най-големите постижения на цивилизацията, ма на, научих си урока.

А в България вече целувах родната земя. След известен размисъл установих, че не мога да се оплача от желязната логика на бъдещата половинка. Винаги може да разчиташ на нея в беда.

Хеле пък за руските си авантюри какви истории мога да разкажа…

Присети ме за всичко това бай Михал. Посмях се снощи тихичко в леглото, докато четох книжката му. После ми стана малко тъжно, защото се запитах колко ли хора ще си спомнят с носталгия онази свобода в несвободата… Пък накрая ми стана добре, че вероятно на нашите „чавета“ ще им трябва преводачq за да разберат онези времена.

И слава Богу.


Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди повече от 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Тя публикува мненията си за различни книги на личната си Фейсбук-страница, както и в групата „Какво четеш“. Пускаме „рецензията“ й от Фейсбук с нейното съгласие, но с изричното уточнение, че това е личното й мнение, напълно безкористно забавление за свободното й време. То отразява личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и няма никаква връзка с професията и институцията й.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС