Нов образец на хубавото българско кино

Вече не си задавам въпроса защо филмът „Бащата” на режисьорския тандем Петър Вълчанов и Кристина Грозева спечели Голямата награда „Кристален глобус“ на Международния кинофестивал в Карлови Вари, наградата за най-добър филм на международния филмов фестивал в Триест, наградата на публиката на международния кинофестивал в Сахалин и Голямата награда „Златен бухал“ на Кинофестивала в Тирана, както и призовете за най-добър филм, най-добър сценарий и две награди за главна мъжка роля на 37-ия фестивал за българско кино „Златна роза“ във Варна. Съжалявам само, че българската публика не успя да го види преди коронавирусната пандемия. Премиерата му беше предвидена за 15 март, два дни след началото на извънредното положение, на отложения фестивал „София филм фест”. Новата дата за появата му пред българска публика е 24 юли 2020 г. и категорично си заслужава риска да прекарате час и половина в кинозалата.

Тандемът Петър Вълчанов и Кристина Грозева е познат на киноманите у нас. Филмите им „Урок” (2014) и „Слава” (2016) също спечелиха множество награди, но по-важното е, че за тях се говореше, обсъждаха се като явления в българското кино. „Бащата” показва израстването на двамата режисьори.

Филмът разказва простичка история – за отношенията между баща (Иван Савов) и син (Иван Бърнев) и за събитията, развили се в няколкото дни след погребението на майката. Именно непретенциозността на сюжета е една от главните причини филмът да стане пример за истински добро европейско кино. Липсата на маниерност, непринуденото действие и афористичното послание са редки птици в родната кинематография. В „Бащата” това са първите неща, които се набиват на очи. Зрителят заживява в историята, той познава тези хора, те са той. Режисьорите не са се изкушили да гледат през народняшката призма – и бащата, и синът са хора от реалната средна класа, макар и действието да се развива в едно обикновено съвременно село. Бащата е художник, дисидент, починалата майка е била актриса в соцвремената, синът работи в рекламна агенция. Този път няма подчертана бедност, социална патетика и лозунги, скрити зад художествена обвивка. Каквото има да се види, се вижда с очите и се проумява, без да се налага режисьорите да го подчертават „за неразбралите”. Няма мизерия – нито духовна, нито материална. Има простодушие, но и нормалност. За това допринасят и може би най-добрите диалози, на които съм попадала в български филм – без витиевати прочувствени обрати, без сложни думи на неподходящи места, без дълги нелепи или тягостни монолози. Внушенията са в детайлите и в епизодичните гегове, заради които вероятно тази драма е наричана „комедия”. Смешното в нея е само това, което намираме за смешно в собствения си живот.

Има драматични епизоди, при които сърцето ти се свива от болка заради трагичната им красота – като сцената с голия баща в гората, заспал, за да сънува жена си и да чуе какво има да му казва от отвъдното, да довърши разговора си с нея. Има комедийни епизоди, на които би завидял и Костурица – като откраднатата ромска каруца, от която Бърнев хвърля тикви в ръцете на преследващите ги катунари. По-възрастните зрители със сигурност ще се усмихнат на добре направената пародия на сериала „На всеки километър”, в която участва починалата майка.

Филмът е построен върху отношенията между двама мъже, но присъствието на жените се усеща особено силно. Макар майката да е мъртва, точно заради нейния недовършен разказ бащата и синът се преоткриват. Съпругата на рекламиста присъства през цялото време като глас в телефона, но е катализатор на преосмислянето.

Във всяка класическа история, от времената на „Одисеята” още, търсенето на бащата е търсене на Бог. Някак инстинктивно и ненатрапчиво Вълчанов и Грозева са пренесли тази библейска метафора в историята за двама мъже – стария баща и сина, на когото предстои да стане баща. Разказват за обичайната лудост на ежедневието, но в нея прозира – съвсем не маниерно – лудостта на човешкото съществуване. И това, че филмът успява едновременно да покаже и да остави зрителя да си доразказва алегорията, е едно от най-големите му достойнства, един от белезите за изкуство.

Ненатрапчива е и операторската работа. Крум Родригес не се е изкушил да превърне камерата си в допълнителен герой. Не се е опитал да излезе извън тънката линия, свързваща двамата мъже, и да си играе на есеистика.

Усещането за пълнота, с което зрителят излиза от този филм, е рядко, когато става дума за български филм. Обичайната мисъл, че нещо е недонаправено, че нещо важно е липсвало, я няма. От началото до края всичко си е на мястото – и думите, и визията, и историята. И макар „Бащата” да не е комерсиален филм, макар по-скоро да е в камерната тоналност на артхаус киното, той е от българските кинотворби, които биха могли да останат в паметта на много зрители. Би могъл да стане класически пример за качествено родно кино.

Вижте още: ОЧАРОВАТЕЛНОТО НЕВРОТИЧНО-САНТИМЕНТАЛНО ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ГРОЗЕВА И ВЪЛЧАНОВ

КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ ПРЕД „ВАРАЙЪТИ“ ЗА СМЕХА ПРЕЗ СЪЛЗИ И КИНОТО КАТО ТЕРАПИЯ