Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Нов роман от автора на „Вещерът“ излиза на български

Фентъзи с елементи на история, „Божи воини“ е продължение на „Кулата на шутовете“ (откъс)

„Божи воини“ е втора книга от Хуситска трилогия. Снимка: Изд. „Сиела“ - Нов роман от автора на „Вещерът“ излиза на български

„Божи воини“ е втора книга от Хуситска трилогия. Снимка: Изд. „Сиела“

Приключенията на Рейнмар от Белава продължават във втората книга от Хуситската трилогия на Анджей Сапковски, известен и сред българските читатели като автор на петологията „Вещерът“. „Божи воини“ (изд. „Сиела“) е продължение на „Кулата на шутовете“ и връща читателя в обстановката на средновековна Централна Европа по времето на Хуситските войни.

Романът добавя фентъзи елементи, приказки и легенди в историческата истина, докато разплита сложните възли на религиозните войни в Европа от началото на XV век. Книгата се препоръчва за любителите на фентъзи, но и за всеки, който иска да познава историята на света, в който живее.

Действието се развива във втората половина на 1420-те. Поредният кръстоносен поход се е насочил към Прага, защото, както гласи тогавашно вярване – който владее Прага, владее света. Размириците няма да подминат Рейнмар от Белава (или още Рейневан) – познат ни от „Кулата на шутовете“ като билкар, лекар, благородник, магьосник, злополучен любовник, герой от войната, издирван престъпник и (понякога) кръгъл глупак.

Две години след развръзката в първата книга Рейнмар все така се укрива и не би зарязал мирния си начин на живот. И може би историята би го подминала успешно, ако съдбата или поне някой, който направлява ръката ѝ, не бе решил да се намеси. Принуден да напусне скривалището си в Прага, натоварен с важна мисия от водачите на хуситите, магьосникът поема към Силезия, където ще открие, че пътят към ада наистина е постлан с добри намерения. Но това, което враговете му – хора и чудовища, не знаят, е, че този път Рейнмар е готов. Войната го е променила и той няма да се спре пред нищо или никого, за да защити всичко, за което се е борил досега.

В „Божи воини“ Сапковски представя живописни описания на Силезия и Бохемия с епични битки, загрозени от пейзажа на подпалени села и градчета, в които се е настанил ужасът.

Представяме ви откъс от романа в превод от полски на Васил Велчев.

Рейневан напусна компанията на поляците и Радим Тврдик доста неочаквано – просто изведнъж се изправи, взе си довиждане и си тръгна. С кратък многозначителен поглед обясни на Тврдик причината за своето поведение. Магьосникът му намигна. Беше разбрал.

Районът вонеше на кръв. Сигурно идва откъм Кланиците и Месния пазар, помисли си Рейневан. А може би не? Може би това е друга кръв?

Може би е тази, която разпени околните канавки през септември 1422-ра, когато уличката „Желязна“ и пресечките ѝ станаха арена на братоубийствени сражения, когато антагонизмът между Старе место и Табора за пореден път породи въоръжен конфликт. Много чешка кръв се проля тогава на „Желязна“. Достатъчно много, за да продължи да смърди и досега.

Именно тази воня на кръв повиши бдителността му. Не съзря шпиони, не забеляза нищо подозрително, никой от крачещите по уличката чехи не приличаше на шпионин. И все пак Рейневан непрекъснато чувстваше зад гърба си нечий поглед. Изглежда, следящите го още не се бяха уморили от скучната рутина. Хубаво, помисли си, ще ви дам още повече от тази рутина, идиоти. Толкова много, че ще ви се доповръща.

Тръгна по улица „Козна“, тясна от кожарските сергии и работилници. На няколко пъти се спираше, правейки се, че се интересува от някаква стока, и крадешком се оглеждаше. Не забеляза никого, приличащ на шпионин. Но знаеше, че те са някъде там.

Преди църквата на свети Гавел свърна в една пресечка. Отправи се към Каролинум, родния си университет. В рамките на рутината отиваше именно там, надявайки се да послуша някаква интересна дискусия. Той обичаше университетските дискусии и quodlibet[1]. Така че след като в неделята Quasimodogeniti[2] прие първото след великденската нощ на 1926 година причастие в двата вида, той редовно ходеше в lectorium ordinarium. Като истински новопокръстен той искаше да опознае колкото се може по-дълбоко тайните на новата религия, а те се усвояват особено лесно по време на догматичните спорове, които редовно провеждаха представителите на умереното и консервативното крило, групирани около Ян от Пшибрам, с представителите на радикалното крило, тоест хората от обкръжението на Ян Рокицана и Питър Пейн, англичанин, лолард и уикифист[3]. Но най-горещите диспути бяха тези, в които участваха автентичните радикали, онези от Нове место. Рейневан беше свидетел на това как защитаващият някаква уикифистка догма Пейн беше наречен „проклет англичанин“ и замерян с цвекло. Как заплашваха да хвърлят във Вълтава стареца Кристиан от Прахатице, почетен ректор на университета. Как замериха с умряла котка белокосия Пьотър от Младоновице. Хората от публиката редовно се биеха по мутрите, разкървавяваха си носовете и си избиваха зъбите не само в университета, но също и извън него, пред Каролинум, на Месния пазар.

От онези времена нещо се беше променило. Ян от Пшибран и хората от неговото обкръжение бяха разобличени като замесени в заговора на Корбут и бяха наказани с изгнание от Прага. Но тъй като природата не търпи празнота, диспутите продължиха, ала като умерени и консервативни неочаквано започнаха да се изявяват Кокицан и Пейн. Новеместците постарому действаха като радикали. На диспутите продължаваха да се бият и да се замерят с грозни думи и с котки.

– Господине.

Той се обърна. Застаналият зад него човек беше целият сив. Сива физиономия, сива куртка, сива шапка, сиви панталони. Единственото нещо, което оживяваше фигурата му, беше новата тояга, изсечена от светло дърво.

Рейневан се огледа, дочул шум зад гърба си. Типът, който препречваше изхода на уличката, също имаше тояга. Той беше малко по-висок и малко по-шарен. За сметка на това мутрата му беше много по-противна.

– Да вървим, господине – повтори Сивия, без да вдига поглед.

– Къде? И защо?

– Не се съпротивлявайте, господине.

– Кой ви нареди това?

– Негова милост господин Неплах. Да вървим.

***

Както се оказа, не им се наложи да вървят дълго. До една от каменните къщи в южната част на площада на Старе место. Рейневан не можа да разбере коя точно: шпионите го насочваха изотзад по тъмни и плесенясали проходи, дворове, стълбища. Отвътре жилището беше доста богато – като повечето домове в този район, то беше останало от заможни немци, избягали от Прага след 1420 година.

Богухвал Неплах, наричан Флутек, го чакаше в дневната. Под таван от светъл гредоред. На една от гредите беше завързано въже. От въжето висеше обесник. Върховете на модните му обувки докосваха пода. Почти. Не достигаха два цола.

Без да губи време за поздрави и други дребноеснафски церемонии, почти без да удостои Рейневан с поглед, Флутек посочи с пръст обесника. Рейневан знаеше какво има предвид.

– Не… – преглътна слюнката си. – Не е този. Макар че… По-скоро не.

– Огледай го по-добре.

Рейневан вече го беше огледал достатъчно добре, за да е сигурен, че ще си спомня за врязалото се в подутата шия въже, изкривеното лице и подалия се от устата почернял език по време на следващите няколко хранения.

– Не… Не е този. Впрочем откъде да знам… Видях го в гръб…

Неплах щракна с пръсти. Влезлите в стаята слуги обърнаха трупа с гръб към Рейневан.

– Онзи седеше. И беше с плащ.

Неплах щракна с пръсти. След малко сваленият от въжето труп, покрит с плащ, седеше на стол, в доста зловеща поза, поради rigor mortis[4].

– Не – поклати глава Рейневан. – По-скоро не. Онзи… Хммм… По гласа бих го познал със сигурност…

– Съжалявам – гласът на Флутек беше студен като февруарски вихър, – но това няма как да го направя. Ако той можеше да използва гласа си, ти изобщо нямаше да си ми нужен. Хайде, махайте оттук тази мърша.

Заповедта беше изпълнена мигновено. Заповедите на Флутек винаги се изпълняваха мигновено. Богухвал Неплах, по прякор Флутек, беше началник на разузнаването и контраразузнаването, пряко подчинен на Прокоп Голи. А когато Жижка все още беше жив – пряко подчинен на Жижка.

– Седни, Рейневан.

– Нямам вре…

– Седни, Рейневан.

– Кой беше този…

– Обесникът ли? В момента това няма никакво значение.

– Предател ли беше? Католически шпионин? Както разбирам, е бил виновен?

– А?

– Питам дали е бил виновен?

– Имаш предвид есхатологично? – Погледът на Флутек беше неприятен. – Окончателно решение? Ако е така, мога да се позова само на никейското кредо: разпънатият при Пилат Понтийски Исус умря, но възкръсна и се яви отново, за да съди живите и мъртвите. Всеки ще бъде съден за своите мисли и дела. И чак тогава ще се изясни кой е бил виновен и кой – невинен. Ще се установи, така да се каже, окончателно.

Рейневан въздъхна и поклати глава. Сам си беше виновен. Познаваше Флутек. Можеше и изобщо да не пита.

– Така че не е важно какъв беше той. – Флутек посочи гредата и срязаното въже. – Важното е, че успя да се обеси, докато разбивахме вратата, и че не можах да го накарам да говори. А ти не го идентифицира. Ти твърдиш, че не е онзи. Не е онзи, който уж си подслушал да заговорничи с вроцлавския епископ. Нали?

– Да.

Флутек го изгледа неприятно. Очите на Флутек, черни като очите на златка и тесни от двете страни на дългия нос, като дулата на две хаковници, бяха способни да гледат изключително противно. Случваше се в черните очи на Флутек да се появят две златисти черти, които едновременно, като по команда, започваха да се въртят. Рейневан вече беше виждал подобно нещо.

Това обикновено беше предвестник на големи неприятности.

– А аз мисля – каза Флутек, – че това не е истина. Мисля, че лъжеш. Че лъжеш от самото начало, Рейневан.

Никой не знаеше откъде се беше взел Флутек при Жижка. Разбира се, носеха се слухове. Според някои Богухвал Неплах всъщност се казваше Йероха бен Исхак и беше евреин, ученик в равинско училище, когото просто така, по прищявка, бяха пощадили по време на клането в хомотувското гето през март 1421 година. Според други той наистина се казваше Богухвал, но не Неплах, а Готлоб, и беше немец, търговец от Пилзен. Според трети той беше монах доминиканец, когото Жижка, неясно защо, беше спасил по време на избиването на свещеници и монаси в Берун. Четвърти твърдяха, че Флутек е чаславски свещеник, който е усетил навреме накъде духа вятърът и се е присъединил към хуситите, и с такава страст е целувал задника на Жижка, че се е добрал до този пост. Рейневан беше склонен да вярва именно на последните – Флутек сигурно беше свещеник, в полза на това говореха неговите нечестност, двуличие, чудовищен егоизъм и невъобразима алчност.

Всъщност точно на алчността си дължеше Богухвал прякора си. Защото когато през 1419 година католическите панове бяха завладели Кутна Хора, главния рудодобивен център в Чехия, откъснатата от кутнохорските мини и монетните дворове хуситска Прага беше започнала да изсича собствени пари, медни, с нищожно количество сребро. Това бяха безполезни монети, с почти нулева стойност. Пражките монети бяха пренебрегвани и наричани презрително „флутки“[5]. Затова когато Богухвал Неплах стана шеф на разузнаването на Жижка, веднага се сдоби с прякора Флутек. Защото се оказа, че Богухвал Неплах е готов да направи всичко, за да спечели шепа флутки, всякакви мерзости. Никога не пропускаше възможността да си присвои или да открадне флутек.

Оставаше загадка по какво чудо Флутек се задържа при Жижка, който в своя Нов Табор наказваше сурово разхитителите и смазваше с желязна ръка крадците. Оставаше загадка и защо Неплах по-късно беше толериран от не по-малко принципния Прокоп Голи. Натрапваше се едно обяснение – че Богухвал Неплах беше професионалист в нещата, които вършеше за Табора. А професионалисти не се намираха лесно. Затова се налагаше да се прощават някои неща.

– Ако искаш да знаеш – започна Флутек, – твоят разказ, както впрочем и твоята личност, от самото начало не ми внушиха особено доверие. Тайни сборища, секретни съвещания, световни заговори – всичко това е добро в литературата, приляга, да речем, на Волфрам фон Ешенбах, при Волфрам наистина е приятно да се чете за тайни и заговори… за мистерията на Граала, за Terre de Salvatsche[6], за всякаквите Клиншори, Флагентанизи, Файрефизи и Титурели. В твоя разказ имаше твърде много от тази литература. С други думи, подозирам, че ти просто излъга.

Рейневан не каза нищо, само сви рамене. Доста демонстративно.

– Поводите за твоите измишльотини може да са най-различни – продължи Неплах. – Избягал си от Силезия, както твърдиш, защото са те преследвали и те е заплашвала смърт. Ако това е вярно, наистина не си имал друг избор, освен да спечелиш доверието на Амброж. А какъв по-добър начин за това от предупреждението за готвещото се покушение над него? Прокоп вижда в бегълците от Силезия шпиони и беси всички наред. Така че как да си спасиш кожата? Като разкажеш за таен съвет и заговор. Какво ще кажеш, Рейневан? Как ти звучи? Волфрам фон Ешенбах би завидял. А турнира във Вартбург би го спечелил като нищо. Така че си имал достатъчно причини да съчиняваш – продължи невъзмутимо Флутек. – Но всъщност аз мисля, че е била само една.

– Ясно. – Рейневан много добре знаеше за какво става въпрос. – Една.

– На мен – в очите на Флутек се появиха две жълти чертички, – най-много ми допада хипотезата, че твоите лъжи имат за цел да отвлекат вниманието от наистина съществените проблеми. Тоест от петстотинте гривни[7], заграбени от събирача на данъци. Какво ще кажеш за това, медико?

– Същото както обикновено – прозина се Рейневан. – Нали вече сме минавали през това. На твоите изтъркани и скучни въпроси аз както винаги ще отговоря с изтъркани и скучни отговори. Не, брат Неплах, няма да споделя с теб парите, ограбени от колектор. Поради няколко причини. Първо, аз нямам тези пари, защото не аз съм го ограбил. Второ…

– А кой го ограби?

– Отново скучен отговор: нямам представа.

Златните чертички трепнаха и се завъртяха.

– Лъжеш.

– Ама разбира се. Мога ли да си тръгвам вече?

– Имам доказателство, че лъжеш.

– Аха.

– Твърдиш – Флутек го прониза с поглед, – че това твое мистично сборище е станало на 13 септември и в него е участвал Каспар Шлик. Но аз знам от напълно достоверни източници, че на 13 септември 1425 година Каспар Шлик се е намирал в Буда. Значи не би могъл да бъде в Силезия.

– Източниците ти не струват, Неплах. Впрочем не, това е провокация. Опитваш се да ме подведеш. И не за първи път. Нали?

– Да. – На Флутек дори клепачът му не трепна. – Сядай, Рейневан, още не съм приключил с теб.

– Парите на колектора не са в мен и не знам…

– Млъкни.

Известно време и двамата мълчаха. Чертичките в очите на Флутек се успокоиха, почти изчезнаха. Но това не можеше да заблуди Рейневан. Флутек се почеса по носа.

– Ако не беше Прокоп… – каза той тихо. – Ако Прокоп не ми беше забранил дори да ви пипна с пръст, теб и твоя Шарлей, щях да изтръгна от теб каквото трябва. В края на краищата при мен проговарят всички, няма такъв, който би мълчал. Бъди сигурен, че и ти също би казал къде са тези пари.

Рейневан вече имаше опит, не позволи да бъде сплашен. Сви рамене.

– Дааа – започна след поредната пауза Неплах, гледайки висящото от тавана въже. – Този също би заговорил, бих изтръгнал от него признание. Колко жалко, че успя да се обеси. Знаеш ли, съвсем доскоро аз наистина мислех, че може би той е бил в онзи грангия[8]… Много ме разочарова, че не го разпозна…

– И аз съм разочарован. Наистина съжалявам.

Чертичките леко подскочиха.

– Наистина?

– Наистина. Ти ме подозираш, нареждаш да ме следят, дебнеш ме, провокираш ме. Опитваш се да изясниш мотивите ми и постоянно забравяш за най-важното и единственото: чехът, който заговорничеше в грангията, предаде моя брат, обрече го на смърт в ръцете на палачите на вроцлавския епископ. На всичкото отгоре се похвали с това пред епископа. Така че ако точно той висеше на гредата, нямаше да пожаля пари за благодарствена меса. Повярвай ми, аз също съжалявам, че това не е той. И не е никой от онези, които си ми показвал по-рано, за да ги идентифицирам.

– Така е – замислено се съгласи Флутек. Със сигурност престорено. – Преди време залагах на Дживиш Божек от Милетник. На второ място ми беше Хинек от Колщейн… Но нито един от тях…

– Питаш или твърдиш? Защото ти повторих сто пъти, че не е никой от тях.

– Да, тези двамата ти ги разгледа както трябва… Тогава. Когато те взех със себе си…

– При Уста? Помня.


[1] Вид вокална или инструментална композиция (лат.). – Б. пр.
[2] Първата неделя след Великден, наречена по думите на Първото послание на свети Петър, 2:2 (лат.). – Б. пр.
[3] Средновековни християнски секти, преследвани от официалната Църква. – Б. пр.
[4] Посмъртно вкочаняване на мускулите (лат.). – Б. пр.
[5] От fluido – разреждам (лат.). – Б. пр.
[6] Вълшебната страна, в която се намира Граала в „Парсифал“ на Ешенбах. – Б. пр.
[7] Обяснението на някои приети през Средновековието мерни единици, парични единици, поясненията на най-трудните думи, преводът на някои латински сентенции, песните, химните, хрониките, библиографията на източниците, а също някои любопитни неща, свързани с епохата, могат да бъдат намерени от читателя в края на книгата. Макар че – предупреждавам отсега – не всичките. Защото Авторът – както знаем – смята, че няма по-голямо удоволствие от самостоятелното ровене в речници, справочници и енциклопедии, и не бива да се лишава читателят от това удоволствие. – Б. а.
[8] Grangia (ит.) – манастирски хамбар – Б. пр.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах