POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Новата старост не е старата младост

Унизително е да гониш петдесетака и да искаш да изглеждаш на 18

 - Новата старост не е старата младост

Преди известно време ми правиха фотосесия за списание !Hello. Знаейки какво се случва със снимките в списанията, помолих да не прекаляват с фотошопа. Не прекалиха и аз леко се стреснах от себе си, въпреки, че все пак махнаха бръчките и умората от под очите ми на жена над петдесетте. Чувам виковете на приятелките ми да млъкна веднага, да не говоря за възрастта си, да не я споменавам, няма нужда да се знае точно. Защо пък да не се знае точно? За да съм честна към другите, не мога да не съм честна към себе си. Това означава да не съм честна и към работата си, която е този текст.

Наскоро излезе фотосесия на Кара Делевин с Кейт Мос. Кейт Мос колкото и да е сладка, вече е баба й на Кара. Или ако не баба, леля й. На снимките обаче Кейт и Кара са връстнички. Това е изключително нечестно към осемнайсетгодишната Кара, както и към всички жени, а и към целия свят.

Карла Бруни рекламира „Булгари“ от страниците на „Вог“ и не само че не е мръднала от иконичните за нея 80-те, а можеш спокойно да я сложиш до горката Кара и да изглежда по-голяма от нея с не повече от 7-8 години.

В българските списания е не по-различно. С малкото фотошоп на моето лице аз също изглеждам по-добре, отколкото ако снимките са необработени, но не желая да се конкурирам визуално с 18- или дори 30-годишни жени. Това е абсурдно, защото не лъжа никого другиго, освен себе си. Лошото обаче е, че списанията продават вечна младост и красота, т.е. лъжа.

Аз съм много амбициозна по отношение на външния си вид. Знам, че изглеждам поне с 10 години по-млада от възрастта си. Това е резултат на сериозен труд върху тялото и духа ми. Работата само върху тялото обаче не стига. Периодично си правя козметични процедури, които помагат за добрия ми вид и нямам нищо против всеки да прави с лицето и тялото си каквото пожелае. По-добре е да си Джейн Фонда с милион фейслифта, филъри и кой знае какви процедури, както и с неспирен спорт и грижа за тялото, отколкото прабабата на Кара Делевин в пълната си естествена зрялост.

Написах първо „старост“, после я замених със „зрялост“ не толкова заради себе си, колкото заради много жени и не по-малко мъже, които изпитват паника от тази дума. Споко. Светът се променя, новата старост не е старата младост, но все пак младеем с поне едни 10 години от предишните поколения. Храненето, навиците, процедурите, мисленето, обличането, съвременното качество на живот ни правят значително по-младеещи за дълго, отколкото родителите ни. А и проблемът е основно в главата. Там дете ли си, ще си млад до гроб.

Смъртността ме плаши и ме занимава, а това ме подтиква да съм по-борбена със себе си. Аз съм най-голямата си инвестиция. И старостта наистина не е за пъзльовци, въпреки че все още съм далече от нея. И не, това не е самозаблуждение, а реална преценка на физическите и умствените ми възможности.

Всичко това е прекрасно, но то не ни дава право да лъжем от кориците и страниците на списанията, че сме това, което не сме. Нито Карла Бруни е това, което ни гледа от „Вог“, нито Кейт Мос е връстничка на Кара Делевин. Родните звезди и списания няма да дискутирам, не искам да обиждам никого. Лъжата е най-вече обида към самия себе си.

И все пак, известността продава надежди и мечти. Гледайки се на страниците на разни списания, а и на собствените си селфита, които изследвам още от 2006 година, когато никой нямаше идея какво е селфи, не ми е приятно да се виждам без никакъв фотошоп. Да, противореча си, знам. И противоречията са навсякъде и на всяка крачка. Махайки бръчките под очите си, аз вече не съм аз, а съм една друга Милена, която отказва да види себе си, такава каквато е. С бръчки и лека умора. Умората под очите обаче не е страшна, страшна е умората в погледа. Тази умора си заслужава битката. Без битка със себе си, с идеята за остаряването, за смъртта, за тленността, за целият спектър емоции, които не могат да бъдат изтрити с фотошоп, трябва да си в крайна сметка наистина чист като дете в мотивацията си. Битката е обречена, но има значение как я губиш – с иронична към себе си усмивка или отчаяно втренчена в някоя нова бръчка.

В един опасно нарцистичен свят, в който младостта се оказва едно от най-големите ни постижения, човек трябва хем да изглежда като полу-дете, хем да е супер-жилав, хем да не се смазва от житейския валяк, хем да остарява с достойнство. Не е лесно. Казвам го от кулата на моята вече водеща се за мноооого ранна средна възраст, на която вися като един Рапунцел с руси плитки до земята, и колкото и да не ме интересуват принцове, все пак бих оставила една плитка невдигната, ако намеря някой достоен Конник без глава, но с всякакви други екстри. Със Синята брада ходим в един и същ фитнес и сравняваме кой колко повече трупа има в заключената стая в замъка си.

Не е лесно, но пък и триенето на бръчки с фотошоп е тъпо занимание. Гледам съвсем млади жени са се затръшкали, че остаряват. Не остарявате, споко, само току-що излизате от все по-дългото малоумно детство на хора, залепнали за всичко смарт, от което не ставате по-смарт, а по-неподготвени за невиртуалната реалност на собственото ви лице и тяло. Не сте аватари на самите себе си, а сте съвсем истински, телесни и преходни. Зад аватара се крие естественият интелект на един еволюирал, епилиран и гримиран примат, опитващ се да излъже природата и най-вече себе си. Лъжата може и да е красива и съвсем правдоподобна, но Кейт Мос и Карла Бруни не би трябвало да имат нужда да регресират до тийнейджър, а да са пример за жените по света. Унизително и сексистко е да гониш петдесетака и да искаш да изглеждаш на 18.

Аз сигурно ще продължавам да не се противя да ми поизтрият по някоя и друга бръчка за снимки в списание, но като че ли съм все по-горда и щастлива с истинското си себе си, такава каквато съм, с привлечена от гравитацията кожа, с ирония и самоирония към опитите за самозаблуда, както и с все повече желание да работя върху моя и чуждия страх от Голямата Тъмнина или Светлина – който както възприема края на всички бръчки.

И колкото повече гледам страховете си в очите, толкова по-красив е животът. Клише, но истина.


Бел. ред. – още текстове на Милена Фучеджиева можете да прочетете ТУК.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg