Новият публичен дезинформатор: „гражданският журналист“

Епохата на социалните мрежи роди ново явление. То стана част от виртуалното ни общуване, но още не сме му дали име и това е една от причините да не успяваме да го идентифицираме. Всички сме чували понятието „граждански арест“ – правото на обикновен гражданин да изпълни функциите на правоохранител и да арестува нарушител. Това не прави гражданина полицай. В случая става дума за „гражданска журналистика“ – когато обикновени граждани изземват функциите на професионалните журналисти и започват да „осведомяват“. Това обаче не прави гражданите журналисти.

„Гражданската журналистика“ не е българско явление, тя е проблем в целия свят, особено в големите демократични държави с неограничена свобода на словото. Стотици хиляди видеоканали, сайтове, подкасти и социално-мрежови трибуни имат претенцията да създават „журналистика“ по свои правила. И в морето от свободно сипеща се информация хората наистина им вярват – заради харизмата, убедителността, излагането на удобни или скандални тези…

Само че журналистиката има правила. Това е професия, която се упражнява като останалите – със свои закони, принципи, етика. Те са органична част от нея и са свещени, защото в днешно време информацията е най-силното оръжие.

Обществото всъщност страда повече от беззаветното доверие към всяка изречена публично дума, отколкото от свободния достъп до оръжие.
У нас има немалко „граждански журналисти“, някои от които са доста известни и влиятелни. Достатъчно е да дам пример с небезизвестния Киро Брейка, който води собствено видеопредаване, интервюира, съобщава, коментира… И макар публиката му привидно да е наясно, че става дума просто за гласовит гражданин, на подсъзнателно ниво го възприема като професионалист. Само защото той комуникира като такъв, използва формалната страна на журналистиката, като руши всички канони на професията. Той обаче не е единственият. Мнозина са като него, Ютюб е пълен с видеоканали на „граждански журналисти“, които гордо демонстрират некомпетентността си.

Опасността от това явление е огромна. Разрушава се самата основа на доверието към източниците на информация. Поставят се на една и съща плоскост хората, които знаят как се прави, и понякога злонамерените аматьори. Не бихте оставили здравето на тялото си на човек, който се е самообявил за лекар, нали? Каква е причината да оставите здравето на ума си на човек, който се е самообявил за журналист?

Идеята за свобода на словото никога не е включвала правото да се говорят лъжи, които не могат да бъдат ефективно опровергани. А често така наречените „граждански журналисти“ правят точно това. Основата на журналистиката се крие във въпросите „кой, кога, какво, как и защо“ – петте кита, които поддържат нивото на информираност. Ако дори един от тях е пренебрегнат или подменен, цялата реалност, в която живеем, рухва. Журналистиката се превръща в пропаганда.

„Гражданските журналисти“ разчитат не на нивото на професионализъм, а на нивото на шум, което вдигат. Те се хранят от скандала, от противоречието, от конспирацията и абсурда в повечето случаи. Самоопрощават си противоречията, дори ги използват като оръжие.
Истинският журналист е безпристрастен, когато съобщава новина (това не важи за публицистиката и коментарите – там личната позиция е в основата, доказана с аргументи). „Гражданският журналист“ превръща новината в коментар, а коментара си – в новина. Смесването на жанровете става неусетно за публиката, но остава трайно като парадигма в съзнанието ù. Така обикновените хора започват да пренасят очакванията си, родени от „гражданската журналистика“, върху професионалната. Започват да търсят пристрастие в новината, дори когато е поднесена обективно.

„Гражданският журналист“ не е медиатор, не е мост между факта и аудиторията. Той става самата новина, тя става негова функция. Така се стигна и до тъжната реалност – публиката знае имената на „гражданските журналисти“ извън телевизията, но е трудно да посочи имената на професионалните журналисти в пресата. Истинските звезди на професията са заменени от псевдозвездите на социалните мрежи и видеоканалите. И тази тенденция има още по-тежки последствия, които ще усетим в бъдеще – тези, които днес се обучават за журналисти, не виждат себе си в анонимността на професионалистите, не поставят дистанция между себе си и новината. Възможно е скоро професионалните журналисти да пожелаят славата на „гражданските“. И тогава ще се простим с всяка идея за нормалност.

Няма как да се преборим за ниво на медийна грамотност, ако не се опитаме да разграничим нещата. Да разпознаваме кога ни лъжат, кога ни демонстрират его, кога просто искат да си поиграят с умовете ни. Знам, че времето не стига и за това, но то е жизнено важно. Защото идва и изкуственият интелект…