Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Новото датско чудовище Бенедикт Къмбърбач

Не, „Хамлет“ в „Барбикан“ не е тризвездна постановка. Цялото представление е петзвездно. Просто главната роля е поверена на седемзвезден актьор

Бенедикт Къмбърбач се държи с нас и с героя си като Просперо с морската буря – вдига и смирява вълните по своя воля, сякаш без усилие.  - Новото датско чудовище Бенедикт Къмбърбач

Бенедикт Къмбърбач се държи с нас и с героя си като Просперо с морската буря – вдига и смирява вълните по своя воля, сякаш без усилие.

Нещо в Дания винаги възбужда ирационалното у английските писатели. Дали защото тя е прародина на англосаксите, или защото оттам идват единствените пирати, от които някога англичанин се е страхувал – но Дания е страна, в която британското въображение вижда нещо ужасяващо. Чудовището Грендел броди из солените датски тресавища на староанглийския „Беоулф“. Призракът на хамлетовия баща го наследява в дългата трагедия от Шекспир. Днес ролята е поета от Бенедикт Къмбърбач.

Лесно беше да се разочароваме от „Хамлет“ на Линдзи Търнър в „Барбикан“ (най-сетне стигнал и България). Неясната епоха на действието – някъде между Кримската и Първата световна война – може би прекалено дългото очакване и многото надежди, че това ще е Представлението, можеха да провалят вечерта. Можеха, но не можаха. Нищо не би могло да провали такава вечер.

Кенет Брана е усвоил до съвършенство един определен начин за поставяне на Шекспирови драми: режисира, взима главната роля и си присвоява почти цялото време и пространство на сцената, използвайки всяка възможност за впечатляващи реторически упражнения и превръщайки останалите актьори в нещо като античен хор на втори план. Не е така при Търнър и Къмбърбач. В „Хамлет“ има много роли. Някои от най-прочутите реплики в пиесата са произнесени от второстепенни персонажи („Има нещо гнило в Дания“ е на Марцел… а кой е Марцел?). И постановката на „Барбикан“ не пропуска това.

Нека преди чудовището да обърнем внимание на част от неговите жертви.

Лаерт е Кобна Холдбрук-Смит, тъмнокож ганайски актьор. Неочаквано, нали? Не сме свикнали да виждаме субсахарски изпълнители на Шекспирови роли извън „Отело“… О, я стига! Гледайте отново „Ричард ІІ“ в „Кухата корона“ и запис на „Макбет“ (на Кенет Брана), за да си спомните обратното. Хамлет и Лаерт са денят и нощта, те си делят сърцето на Офелия. Разбира се, че там, където единият е бял, другият ще е черен. Киърън Хайндс е Клавдий, коварният брат. Ролята на крал Клавдий винаги е трудна, защото изпълнителят й трябва във всичко да се състезава с Хамлет, а все пак е на друга възраст. Хайндс няма никакви проблеми с това. Неговата реторика не е гръмка, лабиалите му не падат като бронзови плочи, но чувството му за достойнство е огромно и подвеждащо, както и трябва да бъде. Зрителят може да се улови, че симпатизира на стария братоубиец. Анастейша Хил прави страхотна роля като Гертруда. Ако някой иска да види обърканата, тревожна, но явно някога властна майка, която е превърнала живота на сина си в пълен хаос, това е тя. Няма нужда да се говори много за фройдистките прочити на пиесата.

А Бенедикт Къмбърбач изпълнява една от ролите на живота си. Да, той е суперзвезда заради комерсиалния сериал „Шерлок“ и това може би прави говоренето за артиста малко по-сложно. Но сме го виждали и във „Франкенщайн“. Къмбърбач изпълва пространството и изпълнява текста с гигантска енергия. При това с гигантска интелигентна енергия – което не е по силите на всекиго, дори на много звезди. Неговият датски принц е изпълнен със сили, които не може да овладее (а това внушение изисква актьор, който владее себе си… и публиката). Гласът му е едно от най-съвършените оръжия за манипулация на емоциите ни. Високата реторическа школовка в духа на Брана (който изигра съвсем различен Хамлет) му е позната, но Къмбърбач я е превърнал в нещо ново. Това е може би постреторика, чисто внушение. Нервното, атлетично и разкъсвано от противоречия тяло на принца-актьор на свой ред извиква комбинация от възхищение и болезнено съчувствие. Нали това е целта на трагедията? Дори хладният Аристотел да беше сред публиката, той също би изпитал вълнение.

Между другото, Къмбърбач е играл Розенкранц в „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ на Том Стопард. Иронията на „Хамлет“ и на дългата рецепция на пиесата не са нищо ново за него. Ето защо той се връща към текста като към нещо вече познато и успява да смени регистрите. Къмбърбач се държи с нас и с героя си като Просперо с морската буря – вдига и смирява вълните по своя воля, сякаш без усилие. Неговият Хамлет може да бъде и дяволски ироничен. Някои могат да отдадат това на дължината на самата пиеса, но колко са изпълнителите на тази роля, които показват такава разлика в настроенията? Различните части се случват сякаш в различни години, с различни Хамлетовци. Всъщност колко Бенедикт Къмбърбач-и съществуват и дали тази вечер не видяхме поне трима от тях?

Промените в текста и на места чистото джазиране всъщност са заслуга, а не слабост на решението. Колкото и да обичам представата за мъгливия Север и студения Елсинор, тази пиеса трябва да функционира пред нови и нови аудитории. И го прави успешно. Детайлите в постановката често са провокиращи, но какво от това? Не сме ли свикнали на джазови решения върху Шекспир още от „Ричард ІІІ“ с Иън Маккелън? Или от „Тит“ с Антъни Хопкинс? Животът е трагедия и единственото, което ни остава, е да го изиграем с гримаса, която на сценично осветление може да бъде сбъркана с усмивка. Старият Бард би одобрил това, а явно такъв е и подходът на Търнър и Къмбърбач.

Не, „Хамлет“ на Търнър в „Барбикан“ не е тризвездна постановка. Цялото представление е петзвездно. Просто главната роля е поверена на може би седемзвезден актьор. Да говоря повече би било безочие.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС