Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Няма кой дори да заплюе българската музика

Мъртва е, защото е мъртва нейната публика. Въпрос на време е участта й да застигне и шедьоврите на великите композитори

Ако българската музика е мъртва, защо тогава съществува Съюз на композиторите в България? Ако в този Съюз има композитори, те не желаят ли тяхната музика и на техните предшественици да бъде изпълнявана? Ако желаят, защо тогава мълчат.  - Няма кой дори да заплюе българската музика

Ако българската музика е мъртва, защо тогава съществува Съюз на композиторите в България? Ако в този Съюз има композитори, те не желаят ли тяхната музика и на техните предшественици да бъде изпълнявана? Ако желаят, защо тогава мълчат.

На 25 април в зала „България“ слушах музика на Лазар Николов, Иван Спасов, Божидар Спасов и Васил Казанджиев. Свириха музикантите от Нов симфоничен оркестър под диригентството на Герган Ценов. Залата беше полупразна. Белите глави преобладаваха. Ако изключим роднините, приятелите и колегите на композиторите, както и приятелите и колегите на музикантите от оркестъра, броят на слушателите сигурно не надвишаваше двайсетина души.

Очаквах нещо такова, но този път изгубих равновесие. Може би заради крехките силуети на Васил Казанджиев и Божидар Спасов, които видях в залата. Може би и заради разказите на Герган Ценов за това как си купил последния екземпляр от партитура на Лазар Николов и за броя на годините (средно 25 – 30) между първото и второто изпълнение на повечето от произведенията, включени в концерта. Изведнъж ме обзе чувството, че присъствам на панихида на скъп покойник, умрял след тежка агония.

Музиката на българските модернисти е мъртва в България. Мъртва е дори музиката на техните предшественици, като Панчо Владигеров, Марин Големинов и Любомир Пипков. Мъртва е, защото нейните партитури не се издават и няма откъде да се купят. Мъртва е, защото не се изпълнява в концертните зали и оперните театри. Мъртва е, защото не се записва и издава на звуконосители. Мъртва е, защото не се излъчва по радиото и телевизията. Мъртва е, защото не се слуша и изучава в училище. Мъртва е, защото е мъртва нейната публика. Сигурно могат да се посочат изключения – няколко партитури в книжарницата на СБК; десетина концерта годишно в страната; няколко часа по радиото и т.н. – но тези изключения няма да вдигнат мъртвеца от гроба.

Добре, ако българската музика е мъртва, защо тогава съществува Съюз на композиторите в България? Това е абсурдно. Музиката я няма, но съществува Съюз на композиторите. Ако в този Съюз има композитори, те не желаят ли тяхната музика и на техните предшественици да бъде изпълнявана? Ако желаят, защо тогава мълчат. Те би трябвало да крещят и то с ужаса на хора, болни от рак, за това, че българската музика е мъртва в България. Би трябвало да правят гладни стачки пред зала „България“, пред Националната опера, пред Министерството на културата, пред Парламента… Нищо такова не чувам. Пълна тишина. Мъртвата българска музика няма кой да я оплаче. Няма дори кой да я заплюе. Пълна тишина.

Нека имаме смелостта да питаме тогава. Да не би днешната смърт на българската музика да е само видимо потвърждение на това, че тя е била мъртва и приживе? Да не би музиката на Панчо Владигеров, Марин Големинов, Любомир Пипков, Лазар Николов, Константин Илиев, Георги Тутев, Иван Спасов, Симеон Пиронков, Васил Казанджиев да е вторична, лишена от оригиналност, неавтентична, технически зле написана, емоционално безпомощна? Такъв ли е случаят? Ако е такъв, то нека днешните композитори, музиканти, диригенти, директори на оперни театри и филхармонии, музиковеди, музикални критици да имат смелостта да излязат в специализираните медии или в аудиториите на музикалните училища и консерватории и официално да произнесат присъдата над тази музика. Да кажат: съжаляваме за героичните усилия на тези български композитори от миналия век, но музиката им не струва. Тогава наистина да направим една панихида и да оставим траура да свърши своето.

Ако всички тези хора, от които зависи съществуването на българската музика, днес не се осмеляват да произнесат такава присъда, тогава или са страхливи лицемери, които я презират и осмиват в частни разговори (аз самият съм чувал такива), но в публичното пространство редят елейни слова за българския музикален гений, или смятат, че тази музика все пак има достойнства, но им липсва достатъчно вяра и убеденост, за да се преборят за нейния живот. Кое от двете е вярното? А може би и двете. Абсолютно изключение са хора като Драгомир Йосифов, който наскоро си позволи в Русе да дирижира концерт, в който музиката на Лазар Николов звуча редом с музиката на Моцарт и Пиер Булез. Изключение е и Герган Ценов, който прави концерти с българска музика в Ню Йорк. Луди ли са тези хора, а може би са фенове на партия „Атака“ и смятат, че всичко българско и родно е свято, безсмъртно и величаво?

Аз не смятам, че са луди. И знам със сигурност от статиите и интервютата им, че това са силно критични хора, които не биха защитавали нечия музика просто от патриотични подбуди. Без институционална подкрепа обаче техните усилия ще се окажат напразни. И тук ще сменя тона и гледната точка, за да кажа, че аз си плащам редовно данъците, с част от които се издържат музикалните институции в страната, и имам правото, заедно с всички останали данъкоплатци, да изисквам от тези институции да изпълняват и популяризират музиката на нашите живи и мъртви сънародници. Ако в държавните опери и филхармонии не присъства поне една оперна постановка на български композитор годишно и поне един концерт с българска музика месечно, това е скандално неуважение към гражданите, които издържат тези институции.

В момента в Софийската опера и балет няма нито една постановка на българска опера (не говоря за детски опери и мюзикъли) и само един балет по музика на български композитори. В зала „България“, като изключим концерта, за който стана дума (който фактически е външен, не е част от програмата на Софийска филхармония), също до края на сезона в голямата зала няма нито един концерт с българска музика.

Българската музика е мъртва, защото е мъртва нейната публика. Но и публиката за голямата европейска оркестрова музика в България също умира. Да не би белите глави да не преобладават в залите, когато звучи Малер, Брукнер, Брамс, Шостакович… Да не би повечето от присъстващите слушатели да не са колеги музиканти, приятели и роднини на изпълнителите? Такива са. Въпрос на време е това, което се случва с музиката на българските композитори, да се случи и с музиката на великите композитори на Европа. В момента има някакви детски образователни програми в Софийската опера и Софийската филхармония, може би и в някои от музикалните институции извън столицата, но това не е достатъчно. Без присъствието на голямата европейска музикална традиция в детските градини и училищата; без промяна на начина на запознаване на децата с тази музика нищо няма да стане. Часовете по музика в училищата са сведени до минимум и обикновено са часове за нищоправене. Така мислят за тях учениците, често пъти техните учители и дори директорите на училищата. Разбира се, публично всички те обичат музиката.

За да оживее една музика, тя на първо място трябва да стане скъпа на музикантите. Повечето от българските музиканти обаче не познават и не се интересуват от музиката на своите сънародници. Когато имат възможност да концертират в чужбина, те (с много малко изключения) не изпълняват българска музика. Не е така с техните колеги от Русия, Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Литва, Латвия, Естония, Финландия, Норвегия, Венецуела… Те не пропускат възможността да свирят музиката на сънародниците си в чужбина. Някой ще ми опонира, че тези народи имат велики композитори, а ние – не. Веднага ще попитам: латиноамериканските композитори, чиято музика Густаво Дудамел дирижира с всички оркестри, с които работи, да не би да са от ранга на Барток и Стравински. Не, не са. Но Дудамел няма проблем с културната си идентичност и не страда от комплексите на българските си колеги. Музиката на тези композитори е базирана върху местния фолклор, точно както музиката на Владигеров и Големинов. Това е енергична музика с екзотичен колорит и завладяващ ритъм, на която всяка публика по света откликва лесно. Точно както би трябвало да е с музиката на двамата български композитори, но не е.

Даваме ли си сметка, че ако след смъртта на българската музика в България умре и европейската музикална традиция, от това светът няма да трепне дори. Никой никъде по света няма дори леко да въздъхне в съня си. Единствените потърпевши от това ще бъдем ние и нашите деца. Ще изгубим най-директния начин за себеизразяване и общуване, който човекът е изобретил. Ще изгубим една от най-добрите възможности да развиваме абстрактно мислене и способност да схващаме света като взаимосвързано цяло, в което всяко минимално различие пренарежда всичко останало. Ще изгубим надеждата за една времева цялост, в която миналото не изчезва, а се наслагва в настоящето и отзвучава в бъдещето безкрайно. Ще изгубим идеята за полифонията, която по същество е най-възвишената морална и политическа идея, до която нашата цивилизация е достигала. Ще изгубим чувствителността си към диалектиката на случайността и необходимостта в съществуването на света. Ще престанем да виждаме в оркестъра непостижимия образ на всяко общество, в което свободата не изключва порядъка, а го ражда и надмогва по толкова много и невъобразими начини.

Младите хора, родени в България, които искат да композират музика и да я споделят с публика, могат да напуснат страната и да търсят музиканти и публика другаде. И те все по-масово се възползват от този шанс. Като Добринка Табакова, която е родена в Пловдив, но живее в Лондон и композира музика, изпълнявана по всички континенти от изключителни музиканти като Гидон Кремер, например. Нейните мъртви предшественици обаче няма как да емигрират. Техните опуси са в ръцете на потомците им и чакат тяхното снизхождение, за да живеят. И както изглежда, няма да го получат. Поне не в България.

Странното е, че виртуалното пространство се оказа по-гостоприемно за тяхната музика от концертните и оперни зали в родината им. Днес интернет е единственото място, където може да се чуе тяхната музика. Проблемът с интернет е, че, за да откриеш нечия музика там, трябва да знаеш поне името на композитора или наименованието на произведението. До двайсет – трийсет години хората, които все още помнят имената на Димитър Ненов, Лазар Николов, Константин Илиев… ще могат да се съберат в един автобус.

Какъв шанс има тогава музиката на тези нещастни мъртъвци?

Изтичането на млади и добре подготвени музиканти от България е толкова драматично, колкото и изтичането на лекарите. Може би сред тях ще има все пак неколцина ентусиасти като Герган Ценов, които ще пренесат със себе си партитурите на българските композитори, за да свирят и дирижират тяхната музика на хиляди километри оттук, разчитайки само на силата на композициите и на отвореността на чуждата публика към нови и непознати опуси. Това е последният шанс на българската музика, която може и да е мъртва в България, но все още има шанс да се роди някъде другаде.

Затова нека българската държава направи един последен жест към нашата музика и да издири, заснеме и копира на хартиен и електронен носител партитурите на големите ни композитори, след което да ги разпрати по всички музикални библиотеки в света с молба те да бъдат приютени в техните фондове. Така след 50, 100, 200 години може би някой любопитен студент в Пекин, Буенос Айрес, Кейптаун, Ню Йорк… ще ги разгърне и ще възкликне:

„Как е възможно тази музика да бъде забравена!”


Източник: в. „Култура“

 

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах