Няма пръстени, няма властелин

За всички почитатели на Толкин, сред които е и авторът на тази статия, „Пръстените на силата“ се очертаваше като най-значимото събитие от времето, когато Питър Джаксън, дотогава известен най-вече с банални, но особено кървави филми на ужасите, реши да филмира „Властелина на пръстените“. Разбираемо, след невероятния успех на последния, очакванията към новия сериал бяха големи, особено като се има предвид колосалния му бюджет – продуцентите са вложили около 1 милиард долара, от които само правата са около 250 милиона. Т.е. много повече, отколкото всички средства, с които разполагаше Джаксън, за да произведе шедьовъра си преди 20 години.

За тези пари настръхналата и изгладняла за шедьоври по творбите на Толкин аудитория очакваше мащабни масовки и спиращи дъха сцени, представящи ни по зрелищен и въздействащ начин произведението, което всъщност Толкин възнамерява да превърне, по собствените му признания, в липсващата митология на Англия. За огромно съжаление на почитателите на един от най-издаваните автори на всички времена и харесалите филмите на Джаксън фенове, сериалът се оказва засега огромно разочарование.

Ако не сте гледали първите 6 епизода и не искате да ви развалят „вълненията“ от гледането им, не четете нататък!

Започваме с големите проблеми, толкова големи, че сме сериозно убедени, че тяхното решаване не е по силите на екипа зад сериала и е възможно да доведе до спирането на поредицата още след края на първи сезон (за да има втори сезон, трябва да се избият разходите от първия, което изглежда за момента почти невъзможно). На първо място, в „Пръстените на силата“ няма пръстени. Да, правилно сте разбрали. Ако сте очаквали да видите въртящия сръчно чука елфоподобен Аннатар-Саурон от „Силмарилион“ или даже бронирата му версия – ще останете жестоко разочаровани. Вместо него, архизлодея от трилогията на Джаксън, зрителите ще се наложи да се задоволят с иначе отлично изигралия ролята Джоузеф Моули, представящ ни Адар – един по-скоро симпатичен и предизвикващ съжаление Тъмен елф, който се опитва да намери място за живеене на грозноватото си племе от орки, и който, в края на краищата, влиза в схемите на Саурон за създаване на земя на мрака, където на въпросните орки няма да им се налага да страдат под слънчевите лъчи.

Адар е сполучлив персонаж, който обаче въобще липсва в писанията на Толкин и няма как да балансира отсъстващия архизлодей, чиято съдба всъщност описва някога авторът в съответната част от „Силмарилион“. Нито би могъл да бъде негов убиец и противник, както ни внушават сценаристите на сериала.

Саурон вероятно е лорд Халбранд, т.нар. Обещан крал на Южните земи. Той носи амулет, който подозрително ни напомня за шлема на Саурон от филмите на Джаксън. Толкин не го описва в детайли, заради което Джаксън го представя във воинска броня, копирайки описанието на Моргот в битка.

Амулетът на Халбранд – ключ към неговата метаморфоза?

В оригиналната творба историята започва с успешната битка срещу Моргот – Толкинов вариант на Луцифер, който е победен от Валарите (нещо като архангели или богове във вселената на Толкин). Моргот е изхвърлен извън Мирозданието, осъден вечно да се скита в мрака на небитието. Неговият най-верен и най-силен слуга, Саурон, се явява пред пратеника на боговете Еонве в „прелестен“ облик, искрено разкаян, макар и от страх. Еонве обаче няма властта да опрости равния му по ранг Саурон и му съобщава, че трябва да се яви пред съда на Валарите, което със сигурност би означавало тежка и дълга присъда за най-важния слуга на Моргот. Изправен пред тази неприятна перспектива, Саурон бързо размисля и в крайна сметка се връща към своята обичайна дейност – да подчинява всичко живо на зловредната си воля, с надеждата, че на Валарите им е омръзнало да се занимават с делата на Средната земя. Тук обаче се явява принципната разлика между него и стария му господар Моргот – Саурон просто иска да властва над всички народи, докато Моргот се стреми да претвори или даже да разруши Мирозданието, сътворено от Илуватар – Създателя.

В сериала, очаквано, няма място за такива тънки нюанси и митологични схеми, както и за самите архизлодеи, около чиято съдба се върти Толкиновият епос. Вместо тях виждаме малка група орки – бивши елфи, попаднали под зловредното влияние на Моргот, борещи се за място под слънцето или по-скоро под луната, като се отчете тяхната придобита непоносимост към дневната светлина.

Парадоксално, тук се е родил един от малкото сполучливи моменти в сценария на сериала – за първи път е развита старата Толкинова идея, че орките страдат заради деспотичните си господари Моргот и Саурон и копнеят да заживеят свободни без тях, като „в добрите стари времена, без големи началници“. Всеки от тях има име и сърце, казва Адар на Галадриел, докато последната го изтезава с острия си нож и му обещава да го прониже бавно и садистично, след като убие всички членове на оркското му племе.

Тук опираме в следващия грандиозен проблем на сериала. Главната героиня и основен протагонист – елфката Галадриел, блестящо и вярно на книгите изиграна от Кейт Бланшет във „Властелина на пръстените“ на ПитърДжаксън, тук е представена в съвършено различна и съвършено невярна на литературната основа светлина. В книгите по това време Галадриел е вече на хиляди години и един от най-мъдрите, стари и величави елфи в Средната земя. Преминала е през младежките си копнежи за собствено царство и е стажувала дълго при богинята Мелиан, закрилница на природата, от което допълнително е помъдряла. Сражавала се е във войните срещу Моргот. Тя е толкова мъдра, че съумява веднага да разпознае измамата на Саурон, който се явява на елфските водачи и тези на хората и джуджетата в облика на Господаря на даровете – Аннатар, за да ги подчини с измама на волята си, като им раздаде покварени от него пръстени или ги прилъже да си ги изковат сами по неговите рецепти. В сериала Галадриел е всичко друго, но не и мъдра – тя е вироглава, агресивна, импулсивна и роб на своята жажда за мъст, която, по думите на Адар, я прави идеален наследник на Моргот.

Галадриел – роб на своята жажда за мъст

Визуално елфската владетелка ни е представена като Жана д`Арк със свръхестествени войнски умения и езда като на прабългарски ездач от филма „Хан Аспарух“. Абсурдите с Галадриел продължават в сюжетната линия с елфския крал Гил-Галад, който ѝ се пада праплеменник в книгата, обаче това не му пречи в сериала да се опитва да я назидава и манипулира, да я командва, нещо абсурдно за вселената на Толкин, в която елфите до безкрайност почитат и се подчиняват на своите старейшини и, разбира се, нямат никаква нужда от цветни метали (митрил или други), за да оцелеят. Това, което мъчи елфите във вселената на Толкин, е голямата печал – като убеден християнин той умело разказва как безсмъртният им бит постепенно ги води до огромна мъдрост, от която следва огромна духовна тежест (Еклисиаст 1:18) и накрая жажда да напуснат Средната земя и да се завърнат във Валинор – Толкиновия рай, където елфи и богове живеят заедно, окъпани в светлината на безсмъртния огън на сътворението.

Всъщност, сложната Толкинова митология е деформирана до безкрайност в „Пръстените на силата“, а моралните уроци на автора или са изчезнали въобще, или са изменени до степен, в която са трудно разпознаваеми. Хобитите са насадени във войната на елфите срещу Саурон съвършено изкуствено и безцелно, а опитът да бъдат пресъздадени като кротки номади – пасторалисти, преследвани от хората, би бил интересен, ако не поглъщаше огромна част от екранното време впродължение на няколко епизода.

Да, това е другият проблем на сериала – действието се развива отчайващо мудно, затрупано с дребнотемие, очевидно с идеята за няколко сезона. Всичко това при условие, че Толкин е изписал достатъчно много страници, за да се разкажат смислено много и епични истории, без например публиката дълго да се чуди ще се случи ли нещо съществено с т. нар. Странник, вероятно Гандалф, приземил се на Средната земя под формата на метеорит още в първите епизоди. Последното не би било толкова досадно, дори и да отчетем разликата с пристигането му на кораб като подкрепление от Валарите за Средната земя в книгите, но това неканонично приземяване е съпътствано от тотална амнезия, нещо, което е повече объркващо, отколкото вълнуващо и никак не се вписва в портрета на могъщите петима истари – вълшебници, призвани да поведат свободните народи срещу Саурон в „Силмарилион“.

Странникът най-вероятно е вълшебникът Гандалф.

Като казахме „народи“, не можем да не споменем отсъствието на нужния мащаб в „Пръстените на силата“. За 1 милиард долара бихме очаквали битки поне като в трилогията „Властелина на пръстените“, макар че в книгата „Силмарилион“ всъщност техният мащаб е далеч по-голям – Саурон воюва срещу цели народи и мобилизира огомни армии. Вместо това, до шести епизод най-голямото и единствено такова военно събитие в сериала е сблъсък на двадесетина селяни със стотина орки в затънтено село, на което му предстои да се превърне в част от Мордор.

Няма смисъл да продължаваме нататък, защото читателят вече е наясно какво да очаква и какво да не очаква от „Пръстените на силата“. Забравете за епичния щурм на Роханската конница от филмите на Джаксън преди време, напомнил ни за събития като щурма на Ян Собиески срещу османците, обсадили Виена, или за битката за Шлемово усое, влязла отдавна в учебниците по кинематография като визуален и емоционален шедьовър.

Все пак трябва да кажем и няколко добри думи – специалните ефекти, особено в Нуменор, са великолепно изпълнени и ни се показват пейзажи, които едва ли бихме могли сами да си представим по такъв въздействащ начин. Вулканът също изригна уставно, макар и чак в шести епизод и то след сложни инженерни усилия (в книгите същества като Саурон и Саруман безпроблемно управляват природните стихии). Актьорите играят убедително без изключение и компенсират донякъде мудното действие и отсъствието на силен и ясен сценарий. Няма никакъв проблем с женските джуджета или елфите с тъмен цвят на кожата, както може би сте очаквали да прочетете в тази рецензия – тези въведения на сериала не противоречат по никакъв начин на Толкиновите идеи, въртящи се основно около сблъсъка на доброто и злото, а не около цвета на кожата или пола на героите.

„Пръстените на силата“ безспорно е визуален шедьовър.

„Пръстените на силата“ боледува от същата болест, от която боледуваха последните сезони на „Игра на тронове“ – и боледуват и ще боледуват редица други сериали и филми в наши дни – няма литературна основа или ако я има, тя е изменена до неузнаваемост, „похарчена“ в името на неубедителни резултати. В „Пръстените на силата“ литературната основа е чудесна и солидна, но е пресъздадена хаотично, като са изчезнали повечето от нравствено-етичните послания на автора и митологичният му дискурс, който всъщност е поводът за създаването на творбата. Резултатът е крайно незадоволителен и вероятно фатален за инвестирането на нови милиони в следващ сезон, особено на фона на успехите на конкурентния „Домът на Дракона“. А последната година показа, че може и по-иначе – „Дюн“ е несъмнен шедьовър, верен на литературната основа и звучащ в крак с нашето време, въпреки изминалия около половин век от издаването на романа (1965).

Ако залитанията на Питър Джаксън в „Хобит“ бяха досадни и трилогията въпреки тях седеше солидно, тук отдалечаването в светлинни години от „Силмарилион“ на Толкин е произвело сериал, който ще влезе в учебниците като ярък пример как не трябва да се прави адаптация на популярна литературна творба. И как може да се падне от много високо след триумфи като този на Питър Джаксън с неговия „Властелин на пръстените“. Провал за милиард долара си е събитие в историята на киното.