О, Коко, къде си?

„О, Коко, къде си?“ – преди 11 години учениците на Крикор Азарян направиха гала вечер с такова име за 70-ия му рожден ден. Беше във Военния театър, където той работи десетилетия. По онова време филмът на братя Коен „О, братко, къде си“ се беше наредил сред любимите на Азарян.

О, Коко, къде си днес?

На 26 октомври в НДК ще отвори театър на Ваше име, Професоре. Студентите Ви сигурно ще са почетни гости, ще разкажат някой и друг спомен за Вас. Може би ще има сълзи и буци в гърлата, а после всеки ще си поеме по пътя.

Професоре, ако в този момент гледате отгоре, издърпайте поне няколко чифта уши по Вашия си начин. Защото за 6 години, откакто сте в небитието, ние тук затънахме в калта на битовия абсурдизъм – и житейски, и творчески. А Вие учехте, че да имаш или да бъдеш не е просто заглавие на книга, че е важно всеки ден да водим битка за душата.

А какво става с нея? Мята се насам-натам между реклами на кайма, наденици и национални лотарии, а тия дни я покоси и рикошет. Знаете, че преди се деляхме на червени и сини боклуци, сега сме соросоиди или рубладжии, истински българи и либерасти. А сложим ли се под общ знаменател – той е национални предатели. С Вашата любов към Чехов и Орхан Памук, с арменската ви кръв – не знам Вие в коя категория на колективното безумие щяхте да се озовете.

Напоследък все ми изплуват откъслеци от разговори с Вас. Причината е свързана с театър, но за съжаление, не от онзи, който правехте Вие. Сега обществото ни много се вълнува от въпросите кой е бежанец и може ли да намери почва у нас. Как да го посрещнем, къде да го изпратим? Жалко, че не мога да Ви ги задам.

Помня обаче едно интервю, което излезе във вестник „Монитор“ в последния ден на 2005 г.

„Българинът може да има много кусури като всеки народ, но едно качество го прави по-европеец от редица европейци. Това е неговата толерантност към другия. В този смисъл, аз лично нямам особени страхове. Но не бива в никакъв случай да се проявява снизхождение към агресивни прояви на етническа или религиозна основа“, казахте Вие преди десет години.

Липсват ми събеседници като Вас – които не са слепци за нюансите и не съдят днес по престъпления от вчера или преди век.

„Вероятно емоционалната ми памет е обременена от детските години с картини, които все още живеят в мен. Родът ми, като се събереше, си разказваха случки от геноцида – кланета, убийства, изнасилвания. В мен е още жива картината от един разказ – за колона бежанци, хората изнемощели от глад и умора. Когато някой паднел, конвоиращите го застрелвали. Но един от тях имал навика да им разбива главата с камъни… Помня обаче и какво казваше дядо ми: „Моето момче, не ги слушай какво говорят, болката е още прясна. Турците са добър, мъдър народ, но ходжата като запее, нещо им става“. Вероятно е искал да ми каже, че не в народа е вината“, казвахте Вие.

Убедена съм, че днес нямаше да сте сред бързите съдници. Щяхте да дърпате мълчание от цигарата и да страдате, че човешкото си отива от Човека, независимо откъде идва, кой е и накъде отива.

Мъчно ми е, че учениците от деветте Ви класа в НАТФИЗ, които имаха честта и късмета да Ви наричат свой духовен баща, засега не Ви надминават. Неколцина са се взели за „последна инстанция“, един е във вечна депресия, други пръскат надменност по отношение на всички, които не попадат в тесния им приятелски или професионален кръг. Само една Касиел продължава да стиска зъби и да преподава джедайски уроци, така както ги е учила от Вас, Професоре. Ако знаете какво сърце има спектакълът й „Театър, любов моя“ в Театър „199“…

Мнозина, били някога във Ваш клас, развяват този факт като знаме, но в отношението им към не толкова ближния няма много от духа на Коко. Може би, защото не на всеки е дадено да бъде Йода или поне Оби Уан, както Ви нарича Касиел. Не на всеки е дадено от обущар да стане голям режисьор и да бъде учител не само на театрали и не само в театъра. За Вас беше важно да предадете знанието.

Сещам се за една случка с Хайтов, която ми разказахте. Били сте млад режисьор, поставяли сте в Пловдив триптиха му „Лодка в гората“.

„Та веднъж, като бях при него, попитах го: „За тези години какво сте разбрали, какво сте научили? Нещото, което бихте извели като най-важно за човека на изкуството“. Той ми отговори следното, перифразирам го: „Да смяташ, че можеш да промениш живота, значи си глупак. Да смяташ, че нищо не може да промениш и с оглед на това да живееш, значи си циник. Въпросът е да знаеш, че нищо не можеш да промениш и въпреки това да се стремиш.“

В часовете, когато натрапчиво се набива безсмислието на нещата, винаги опора съм намирал в максимата:

„Да, човек не може да промени нещата и хората. Но един-двама можеш и това дава смисъл на нещата“. Така казвахте Вие, Професоре.

Не на всеки е дадено да не се озлоби от личното си страдание, а да го превърне в знание.

Невъзможно е да забравя един наш разговор малко преди рождения ви ден през 2008-а. Обществото се беше възпалило от филм на Би Би Си за дома за изоставени болни деца в Могилино, а Вие наскоро бяхте изгубили сина си.

„Аз имах нещастието, а от друга страна – щастието, да имам такова дете. То умря една седмица преди да навърши 20 години. Да, много е трудно обслужването, бита на такива деца. Но, ако хората искат да станат по-благородни, ако искат да се отлепят от вещите, от всичко онова, което тегли човека към ширпотреба, нека да имат по едно такова дете. Все едно, че имате вкъщи ангел. Те са единствените, които безусловно изпълняват Божиите повели. Докато ние всички сме грешни!“…

След такива думи – останалото е мълчание…