Обърканият Кръсте Мисирков и македонците, които са и не са българи

Всичко, което е казал Кръсте Мисирков – идеологът на македонизма –  по темата с произхода на македонците и връзката с България, е толкова противоречиво и уклончиво, че не би могло да бъде използвано като стабилен източник на исторически аргументи. Въпреки това македонизмът се опира на човек, заявил ясно себе си като българин, удобно пренебрегвайки противоречията в трудовете му.

Кръсте Мисирков, роден на 18 ноември 1874 г. в село Постол, близо до гр. Пела, Егейска Македония, завършва шесто отделение в гръцко основно училище. По-късно на сръбска издръжка заминава да продължи учението си в Сърбия. Там не се задър­жа задълго и заедно с група ученици от Македония отива в София, за да учи в гимназия. В началото на 1891 г. пак се връща в Белград, в организираното от сръбската пропаганда Богословско училище, което си поставя за цел да подготви свещеници и учители за Македония. През 1893 г. основава Ученическо дружество „Вардар“ в духа на учението на Стоян Новакович, създателят на македонизма. През 1895 г. Мисирков завършва Учителската школа и е назначен за учител в Прищина, но се отказва от поста и заминава за Одеса. Понеже дипломата му от Белград не е призната, следва още две години в Полтавската духов­на семинария, след което успява да се запише в Историко-филологическия факултет в Петербург. Започва да публикува свои работи, изнася и реферати за Крали Марко и за етническия лик на населението в Македония.

През 1900 г. в Петербург е един от първите младежи, записали се в основания „Таен македоно-одрински кръ­жок“, на който по-късно става и председател. Според повечето от авторите в Скопие този кръжок бил израз на отделено от българското наци­онално съзнание сред студентите от Македония. Историкът от Северна Македония Блаже Ристовски твърди, че тази организация се превърнала в най-значимата македонска национална институция и именно тя започва движение за признаване на македонците като отделна славянска народност.  Мисирков обаче твърди обратното. В писмо до Председателя на Върховния македоно-одрински комитет в София от 28 ноември 1900 г. той подчертава:

„Известно е, че няма българин, който да не се интересува от положението и съдбата на онази страна от отечеството ни, която до днес стене под игото на Турция“.

Поради материална оскъди­ца Мисирков не може да продължи образованието си в Русия, поради което приема предложението на Екзархията да бъде назначен за учител в Битолската мъжка гимназия. Заедно с това става и домашен учител на децата на руския консул в Битоля А. А. Ростковски. След убийството на консула той заминава за Русия, където оформя книгата си „За македонцките работи“. През 1905 г. излиза първият и един­ствен брой на вестника му „Вардар“, написан в македонистки дух.

През следващите години Мисирков обаче публикува ред статии с пробългарско съдържание. По време на Балканската война е заедно с българските войски като кореспондент на руски вестници. При избухването на Междусъюзническата война бързо се връща в Русия.

През 1914 г., след започване на Първата световна война, от Одеса той пътува до Киев и Петербург, където води разговори с руските водещи политически дейци по въпроса за Македония.

През 1917 г. е избран за народен представител в Бесарабския парламент като представител на българското и друго малцинствено население. След края на Първата световна война се връща в България и работи в Етнографския музей в София, а по-късно е учител и директор на гимназията в Карлово и накрая в Копривщица. Умира на 26 юни 1926 г.

Македонците смятат Кръсте Мисирков за една от най-важните фигури в националното им формиране. В основния си труд „За македонцките работи“ Кръсте Мисирков обявява сепаратизма за необходимост. Той се спира върху историческите условия след Берлинския договор от 1878 г., върху политиката на балканските държави и на европейс­ките сили, специално на Австро-Унгария и Русия. Тези условия не позволяват на българите да се обединят. Изход от това положе­ние той вижда в отричането на българския характер на македонците – по този начин, според него, става възможно да бъдат преодолени пречките, които стоят пред освобождението на Македония. В усилията си в тази насока той започва да твърди, че македон­ците са отделен южнославянски народ още от появяването им на Балканите, докато българите имат друг произход, полутатарски, свързан с прабългарите, които не са славяни.

В отделни свои статии Мисирков пише, че в миналото насе­лението в Македония се било нарекло българско, „защото не знаело истината”. Стига до парадоксални твърдения като това, че име­то „българин“ в Македония било „експлоатирано от българите (…) То никак не е национално, и затова никой от маке­донците няма право с него да експлоатира македонските интереси в негова полза. Никой няма дадено право заради него да ни се бъркат българите в нашите работи“. И следва най-чудната ми­съл на Мисирков:

„Татко ми, дядо ми, прадядо ми, ако се наричали по недоразбиране българи, то още не значи, че и аз трябва да съм като тях в мрак за моята българска народност … Ако се казвали моите дядовци българи, то още не значи, че аз имам право да експлоатирам македонските интереси … Нашите дедовци, наричайки се българи, и не мислели, че ние ще правим от това име капитал, за да се наядем и облечем с него“.

През 1919 г. в една своя статия обаче той пише ясно и категорично:

„Защо сърбите искат Македония? Какво сръбско има в тая чисто българска страна, която си остава такава от VI век и до ден днешен, въпреки всички превратности на историческата ѝ съдба“.

Той говори за „македонските българи“, че „Скопие е сто­лица на целокупна България“, пише за „българите в Македония“, че „населението там е българско“.

В ред свои работи Мисирков се спира върху езика на маке­донците и необходимостта от изработването на собствен ли­тературен език, отделен от българския: той трябвало да залегне върху централномакедонските говори. На други места обаче казва:

„Hиe сме македонци … със свое историческо минало, със своя литерату­рен език, общ с българите, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква“.

След това обаче се извърта и започва да твърди, че македонските говори носят белег на самостоятелен език и могат да излъчат свой литературен език.

Немалко внимание Мисирков отделя на въпросите на фолклора. И тук обаче има необясними противоречия. В някои свои работи отбелязва, че македонците имат свой фолклор. Другаде подчертава общия характер на българския фолклор в Македония, подобен на останалите български области. Особено рязко той поддържа общобългарския характер на фолклора в ра­ботите си, посветени на Крали Марко. За големия народен герой той пише между другото:

„Българските, т.е. моите родни национални предания и песни за Крали Марко станаха понятни…“.