Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Обединението на българите е възможно, ако спрем да гледаме назад

Живеем във времето на мащабна технологична революция, която не разбираме

Засега успяват да ни обединят само бирата и скарата. Снимка: „Исторически парк“ - Обединението на българите е възможно, ако спрем да гледаме назад

Засега успяват да ни обединят само бирата и скарата. Снимка: „Исторически парк“

В едно нещо съм абсолютно убедена – всички българи жадуваме обединение. Разцеплението сред нас, видимо с просто око, ни угнетява. Това важи за всички – за либерали и консерватори, за националисти и глобалисти, за евроатлантици и русофили, за интелектуалци и работници…

Проблемът е, че не знаем, не можем (и дори не искаме) да открием около какво да се обединим. Никой не иска да допусне компромис с „гранитните“ си ценности, не иска да види в какво може да са прави (поне донякъде) другите. И всички имаме различна идея за България. Сами направихме така, че да има не две, а хиляди различни Българии.

Липсата на национален обединителен идеал е факт. Колкото и да е удобно да обвиним само политиците за това, тяхната вина всъщност е просто отражение на колективния ни нихилизъм. Големият ни проблем е недостигът на обществено въображение – не можем да си изградим образа на утрешната България. За някои тя е нещо като малка Германия, за други – малка Русия. Но и от двете страни нямат идея какво означава това.

Никой обаче не си представя голяма България в бъдещето. Затова някои я търсят в миналото и се опитват да я възпроизведат.

Ще се наложи да ги разочаровам. България и в миналото си е била държава като всички останали – не някакво световно изключение с невиждана величавост. Имало е изключителни време – като Златния век на Симеон и възходът при Иван Асен II. Имало е мирни и градивни години – като културното добруване и спокойното съществуване при цар Петър I, така пренебрегван от онези, които четат историята само като време на битки и завоевания.  И у нас е било шарено като при всички. Имаме спечелени битки, имаме загубени войни, присъединявали сме и сме губили територии. Дълго време социалистическата историография възвеличаваше Иваил цар, Ивайло Бърдоквата, като наблягаше на недостоверното твърдение, че е бил обикновен човек от народа, опровергано впоследствие. Но и историята на Ивайло, царувал по-малко от година, не е особено славна. Накрая губим и държава, и независимост, покосени от османското нашествие, защото… Защото сме били разединени.

Май това ни е в гена – разединението. „Всяка коза – за свой крак“ и „На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата“. Вписали сме тези „мъдрости“ в народната си памет заедно с онази пораженческа и толкова унизителна поговорка, че сведената глава сабя не я сече. Повтаряме тези уморазрушителни клишета поколения наред, децата се раждат с тях и ги предават на своите деца. И продължаваме да ги държим в този контекст – вместо да ги водим на увеселителни паркове, каквито всъщност у нас няма, ги водим да гледат величави битки и каменни сгради, които нямат нищо общо с техния бъдещ свят.

Няма да намерим обединение в миналото. И там се делим – дори националистите се разцепиха на „величави“ и „възродителни“. Настоящето е твърде объркано – част от Европа сме, но твърде здраво ни държи още робската верига, кована 45 години от Русия.

Надеждата е да изградим образ за бъдещето, към който да се стремим. И в него сенките на миналото да бъдат само сенки за прохлада, а не тъмни кътчета за криене от страховете ни.

Бъдещето на България несъмнено е в тази част от света, която създава цивилизационни ценности. Нови, адекватни на времето на технологичната революция, насред която се озовахме. Дори не си даваме сметка, особено ние, които помним аналоговите времена, колко е революционно това време. Някой ден в учебниците по история ще го изучават като преломно. Ние не го забелязваме, защото го дишаме.

И насред тази революция, в окото на технологичната буря, се залостваме в древните си юрти, натискаме с гръб вратата, белким ни отмине вихърът. Снишаваме се, стискаме очи, за да не видим, че идва друг свят, за който не сме готови. Нали знаете – когато вървиш през тунела, обърнал поглед назад към миналото, не само не забелязваш светлината в края, но и не виждаш идващия влак. А той ще ни отнесе всеки момент, както си пеем патриотичните песни.

Трябва да разберем, че в дигиталния свят традициите на прадедите ни ще се променят. Не задължително към по-лошо, но по същия начин, по който са се променяли и преди. Имало е традиция да се уреждат бракове. Вече я няма. Дори да бяха организирали протести и шествия за запазването ù, пак щеше да се промени. Имало е традиция да се захранват бебета с винена попара. Слава богу, и нея я няма. И още много такива традиционни неща са се изпарили, както ще се изпарят без следа тези, които днес се опитваме да запазим като патерици на илюзорна стабилност.

Затова нека си представим едно бъдеще, в което България е едновременно приобщена към цивилизования свят и културно значимо негово кътче. Да си спомним, че сме дали нещо на тоя свят (не само азбуката и електронния часовник). По-важното е обаче да се опитаме да му дадем още нещо днес, за да имаме право да вдигнем очи и да изправим гърбове.

Хайде да се обединим около идеята да обичаме България на децата си, не на дядовците си.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg