Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Обезобразеното лице на българската журналистика

Боят днес у нас стъпква всеки аргумент, защото може да накара нечия уста да млъкне, като я разбие, нечия ръка да спре да пише, като я счупи, нечии очи да спрат да виждат, като ги насини. Бухалката срещу писалката

Стоян Тончев сам публикува в социалната мрежа снимка на размазаната си до неузнаваемост физиономия. - Обезобразеното лице на българската журналистика

Стоян Тончев сам публикува в социалната мрежа снимка на размазаната си до неузнаваемост физиономия.

Най-безсилна като журналист съм се чувствала два пъти. Единият път беше, когато като млад репортер в единствената тогава телевизия – националната – трябваше да правя анкети по улиците и една напълно непозната жена с окървавено око се опита да се скрие от мъжа си насилник зад гърба ми. В резултат на това отнесох един удар с метален душ по главата, а след намесата на полицията получих и псувните на същата тази жена, която изведнъж ме прие като виновник за семейната й свада. „Ти си виновна – крещеше – такива сте вие, журналистите, сензации търсите, какво си го хванала тоя микрофон, искаш да снимаш скандали ли, ма?!“…

Онзи ден късно вечерта двама души с бухалки пребиха колега журналист. Стоян Тончев – младият кандидат за кмет на Поморие, който твърде илюстративно обещаваше да се справи с пипалата на местната мафия, като на предизборния си плакат буквално намушкваше с меч разпльокал се над града октопод. Много му се подигравахме тогава на криейтива и има защо – агитацията беше на ниво видеоигра за петокласници. Никой не подозираше тогава обаче, че няколко месеца по-късно, в общата тенденция боят да се превърне в новия начин на общуване у нас, ще се влее и въпросното брутално насилие. Още повече, че, както се оказва, причината за пердаха е журналистическата работа на Тончев, която неудобно е настъпала нечии местни васални интереси. В малкия крайморски град Поморие… Представете си тогава какво биха направили, ако накривиш капата на някой далеч по-крупен поддържан от властта герой на деня. Самият Стоян Тончев показа завидно бърз журналистически рефлекс, публикувайки в социалната мрежа снимка на размазаната си до неузнаваемост физиономия от болничното легло и кратко обяснение какво се е случило.

stoian tonchev2

Стоян Тончев – младият кандидат за кмет на Поморие, илюстративно обещаваше да се справи с пипалата на местната мафия, като на предизборния си плакат буквално намушкваше с меч разпльокал се над града октопод.

Аз няма да адвокатствам на колегата си. Защо, как и кои са го били, е работа на полицията, разследващите органи и съда, поне на този етап. Моята ключова дума е друга – бой. Боят, който вече свикваме да приемаме като единствен начин за раздаване на правосъдие. Боят, който стана част от ежедневния информационен поток, заливащ ни отвсякъде. Боят, който се настани вместо думите в страната, където да не се чете е гордост, а боравенето с думите априори се приема като офлянкване и чесане на езиците. Боят, който стъпква всеки аргумент, защото може да накара нечия уста да млъкне, като я разбие, нечия ръка да спре да пише, като я счупи, нечии очи да спрат да виждат, като ги насини. Бухалката срещу писалката.

Знам чудесно в какво се превърна журналистиката в последните години. В световен мащаб това занимание загуби много от достойнството си посъщите онези причини, поради които избледняха лицата и на световната политика, икономика и правораздаване. Корпоративните интереси умеят да създават цялостни стратегии за поведение на държавните структури и съответните мрежи, които да ги държат под контрол. В България тези процеси могат да се видят с лабораторна яснота – най-вече заради простащината на местните властимащи, които дори не умеят да произвеждат красиви илюзии за масите. Защото са наясно, че методично и сигурно са ги довели до такова ниво на гражданска тъпота и човешко бездушие, което изключва дори способността да си задаваш въпроси. Ако си от малкото, които все още го правят – ядеш бой. Чиста работа. Бият те демонстративно – така, че другите да си дадат сметка какво може да им се случи. И да ги хване страх. Страх и бой – двата основни лоста на всяка диктатура.

В боя над журналисти или изобщо хора с активна позиция, която човърка нечии интереси, у нас участва и държавата. Открито я обвинявам за това, защото на всички ни е ясно, че тя е заета да обслужва интересите на няколко човека, врастнали се във всичките й структури. Тя буквално им се предложи с всичките си механизми, включително журналистическите.

Заплашват и бият, въпреки че журналистиката ни силно осакатя. Дори и накуцваща, тя ги дразни. Нищо, че направиха всичко възможно да си я напазаруват и да я въдворят в контролирани издания, където – щеш не щеш, виждаш това, което ти кажат. И ползваш острото си перо в „правилната“ посока, за да получиш фиша си в края на месеца и, ако може, да не бъдеш бит. Почти обезоръжиха най-опитните, като им отнеха работата. На тяхно място назначиха по-нископлатени и по-удобни за манипулиране, полуграмотни хора, „обучени“ от измислените ни университети. Ваксинираха обществото срещу културата, която не е тема в почти никоя българска медия. Не останаха независими медийни структури, в които да можеш да работиш като журналист – съвестно и професионално – и тази работа да те издържа. Така постигнаха още нещо много страшно – успяха да накарат широката българска общественост да повярва, че журналистиката е проститутка на властта по принцип, по определение. Днес у нас почти никой не вярва на медиите, защото вече априори не вярва в предназначението им. Както написа наскоро колегата ни Христофор Караджов: „В момента никой не уважава фактите, затова не уважава и медиите“. Така е – фактите са такива, каквито ги спускат отгоре, а ние съвсем осъзнато ги приемаме като манипулирани и въпреки това ги мултиплицираме. Никой не вярва на такъв тип журналистика – в България имаме четиридесет и пет годишен опит в това отношение все пак.

Случи се и нещо още по-страшно – тази държава на олигарсите, мутрите, октоподите, поничките, златките и каките, в която трябва да се разхождаш с метален бокс в ръката, извърши най-чудовищния геноцид – обърна гражданите си един срещу друг. Сега вече дори няма да й се налага да наказва, като попребие някой и друг журналист – така добре е нагнетила напрежението наоколо, че гражданите се трепят един друг и за едно „добър ден“. Толкова прецизно е озверила хората, че те взеха да се възхищават на разни пуниновци, носталгично пак да чакат „някой да ни оправи“ и да са готови да разбият всяка глава, която не разсъждава като тях. Най-силният пример в това отношение – хвърлиха им темата за исляма като доктринизирано зверство и им насадиха готовност да се убиват заради цвят, националност, пол, религия, мнение. Родени убийци, човекоподобни роботи в режим „война“.

Вчера, когато след няколкото убийства от началото на годината на екрана на компютъра ми се появи и разкривената физиономия на колегата Стоян Тончев, се почувствах безсилна като журналист за втори път в живота си. Защото вече каквото и да напишем, както и да го кажем, където и да го извикаме – то потъва като камък под вода. Над него остава единствено ироничната усмивка на властта, която сме си избрали да ни оскотява. И тя го прави с перфидно задоволство. Мълчаливо, уверено, безпрепятствено. Народът е твърде зает да се бие помежду си, пък и твърде много вече мрази „журналята“, за да тръгне да си дава сметка всъщност какво се случва. Това обяснява и коментарите под информациите за нападението над поморийския журналист: „А, da procedurata v slu4aq se kazva palna promqna, i maika mu ne moje go poznai“. Дотук. А авторът на това дълбокомислие е скрит зад псевдоним kurami… Така де, да ни е ясно през къде му е на народа това, което се е случило.

„Няма човек, няма проблем“, казвал някога онзи опасен политически мръсник Сталин. „Няма народ, няма съпротива“, бих перифразирала това изречение според съвременната българска реалност.

Не знам вече дали можем да спрем това унищожение. Не и докато вярваме, че нищо не зависи от нас. Знам обаче, че ако не се съпротивляваме, скоро ще трябва да излизаме от домовете си в пълно бойно снаряжение, мразейки всичко, що мърда. Тогава тази, тяхната България, напълно ще ни е убила.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах