Обичай ме „по правилата“

Българското семейство явно има проблем, щом се налага да бъде защитавано не с едно, а с цели две публични събития – поход и шествие. Все през месец юни, когато традиционно се провежда и „София прайд“ за равни права на ЛГБТ общността.

Всъщност е объркващо – идеята за любов и подкрепа (семейна) се противопоставя целенасочено на още една идея за любов и подкрепа (също с надежда да има право да бъде семейна). В крайна сметка в дъното на всичко е точно това – правото на хората да живеят заедно, да се обичат, да си помагат, да отглеждат деца с обич и грижа… Само че някои хора имат злокобната идея, че това трябва да бъде забранено на други хора. Защото не се обичат по „правилния начин“.

И за да разбера дали все пак имат някакви основания, ще се опитам да си изясня кой е този „правилен начин“.

Според оранизаторите на „Поход за семейството“ трябва да има брак „само между мъж и жена“. Традицията е хилядолетна, така е. Хората преди хиляди години са започнали да се женят, за да създадат поколение, което да наследи притежанията им. В крайна сметка да обработваш десетки години една земя, да я облагородяваш и развиваш, и накрая да не знаеш на кого да я оставиш… Имали са основание. Браковете в онези времена обаче не са били по любов, дори за обикновените и бедните хора, колкото и романтично да си фантазираме за ония времена. Браковете са били свързани отново с имането – така богатите са увеличавали имотите си, а бедните са се опитвали да станат малко по-заможни. Бракът между мъже и жени е възникнал по икономическа необходимост. Той е социален, не Божи конструкт (в природата бракове няма). Също като държавата. Бракът между мъж и жена е дошъл след стотици хиляди години промискуитетно съжителство в рамките на безимотни племена. Тогава създаването на поколение не е имало за цел да се осигурят наследници, а да се осигури оцеляване на човешкия род. Тоест – колкото повече генно разнообразие, толкова по-добре (Дарвин и Мендел са обяснили защо).
Да, човешки същества се раждат единствено и само от съвкуплението между биологични мъже и биологични жени. Трябва да имаш матка, за да родиш. Това никой не може да го промени. Но за любовта детеродни органи не са необходими. Тя не се ражда в тестикулите или в яйчниците. Обичта не е еякулация. Тя не е задължително свързана с продължение на рода, нито е социално необходима. Затова обществото няма право да я контролира.

Бракът като социален конструкт е необходим за държавата – друга измислена от човека форма за взаимна подкрепа (поне така е възникнала, преди човечеството да я превърне в инструмент за репресии). През социализма дори се развяваше като лозунг – „Семейството – най-малката клетка на обществото“. Понеже държавите все още са факт, семейството няма как да изчезне. Твърде много са обвързани двете „клетки“. Държавата има бюрократични изисквания, които задължават хората да оформят по-малки структури, наречени семейство. Не задължително в брак. В Гърция например, ако регистрираш каквото и да е, изискват не името на другия съпруг, а името на родителите, на майката и на бащата. Това е първичното семейство, от което никой никога не излиза, независимо с кого е сключил брак и колко брака има. Древните келти пък предавали царската титла не от баща на син, а от владетел на сина на сестра му – това е по-добра гаранция, че кръвта е една и съща. Фараоните в Древен Египет са се женели за сестрите си, за да има поне капка наследствена кръв в следващия на трона. Матримониалните общества са разбирали добре – сигурна е само майката, така е устроено човечеството.

Да се върнем на радетелите за „традиционно семейство от мъж и жена“. Те всъщност искат укрепване на традиция, която някога е била новост и е изместила други традиции. Така върви светът всъщност – всичко се променя, социалните, икономическите и политическите реалности стават различни и това води до изменения дори в „най-малките клетки“. Същите тези защитници на „семейство от майка и баща“ дори не си дават сметка, че понякога разчитат на един социален инструмент, който е бил забранен и срамен за дядовците и прадядовците им – разводът. Днес той е нормален, често срещан и част от парадигмата на „традиционното семейство“. Съжителството между мъж и жена без брак само допреди 40 години беше недопустимо. Дори в хотелите не регистрараха в една стая без брачно свидетелство. Днес същите тези радетели за традициите рядко сключват граждански брак, статистиката показва, че България е на първо място по безбрачни съжителства. Обичайно след развод семейството е „баба, мама и аз“, защото много мъже (не всички) абдикират от задълженията си след края на брака. Това не е прокламираното „семейство от баща и майка“, но също е „обществена клетка“.

И става ясно, че идеята за „традиция“, която трябва да бъде със статут на закон, всъщност е идилична представа, абсолютно несвързана с реалността. Светът е твърде шарен, за да го затваряме в догми. Целта не е да живеем сред ограничения и забрани, а да се борим за щастие. Всеки за себе си и всеки за всички.

По тази логика разчитам походите и шествията „в подкрепа“ по точно обратния начин – като противопоставяне, като отхвърляне. А семейството по презумпция трябва да приобщава, не да отхвърля. Ето това би било добра кауза.