Югославия, все още наша порта към света

В петък вечер пропуснах „Арена Армеец“. Въпреки че забиваше една от най-любимите ми групи. Някак не ми се полагаха усилия за има-няма 50 минутен гиг. Пък и веднага след края да тръгна да си излизам, точно когато всички останали се втурват навътре… Хм, ненужно упражнение. Още повече, че вече бях гледал Asian Dub Foundation три пъти – веднъж в София, два пъти в Лондон. Доста дни в душата ми бушуваше и не можех да се примиря, че те ще бъдат поставени в борцова позиция „партер“ – в ролята на подгряваща група на Dubioza Kolektiv, чието творчество не познавам добре, длъжен съм да го уточня още в началото. За разлика от ADF- банда с голяма значимост за развитието на цял един стил.

Техният оригинален бангра-дъб ме плени преди много, много години. Чуйте само New way, new life и повече няма какво да ви убеждавам. Те развиха цялата си музикална философия във времена, когато не беше много оригинално да засягаш теми като Израел и Палестина, расизъм, имиграция… Но го направиха по различен, смислен и дълбок начин.

https://youtu.be/3bU-wPDFwEo

У нас обаче тези теми често се приемат двузначно. Голяма част от българите нямат проблем с имиграцията, а с присъствието на самите имигранти, дори без изобщо мнозина да са виждали на живо от т.нар. „пришълци“. В този аспект темите, идващи от Asian Dub Foundation са далечни на българина. Виж, хедлайнерите в петък вечер имат доста по-близка до балканското усещане и възприятие тематика. Всъщност, набързо направеното ми проучване документира, че и Dubioza поощряват глобализма.

„Бих искал нашият народ да има по-добра карма, „МакДоналдс“ да продава дюнери и кюфтета“ – това е само пример, на много други места се срещат призив и за обединена Европа, но в същото време има много ирония и окарикатуряване на световните политически лидери. Но и гигантско количество марихуана, ракия и каквото още там става за пиене.

Във Фейсбук-страницата на концерта, която се използваше предимно за покупко-продажба на билети, имаше от време на време и въпроси: „Абе може ли да си вкараме ракия в залата?“. Най-вече защото самата банда призовала към нещо подобно – в клип ли, в някой пост ли, не разбрах. Ето тези работи бъгнаха подредената ми душа и взех решението да загърбя концерта. И всичко щеше да затихне мирно и спокойно. Поне за мен. Но в същата тази петък вечер погледът ми се спря на един пост на фронтмена на Babyface Clan Насо Русков. В неговия типично малко по-обстоятелствен стил той общо взето описваше всичко това, а аз само четях и се съгласявах. Особено с извода:

„Никъде другаде, освен в България и на територията на бивша Югославия, няма как Asian Dub Founfation да е подгряваща група на Dubioza Kolektiv“.

И пак ми закипя. А него го налазиха, че бил снобар. И що не си стои кротко, като хал хабер си няма от музиката на групата, която очевидно хейти.

Бързо обаче темата за това кой бил пръв на сцената, кой втори, кой кум, кой сват ми стана второстепенна. Голям праз, че ADF тук били със съкратен лайв, ако трябва да съм честен – въпреки пристрастието ми към тях, в момента те едва ли могат като водещо име в афиша да съберат в подобна зала 15-16 или 18 хиляди. Което реално сториха босненците. Защо? Каква е тази група, каква е тази привързаност на предимно млади хора към музиката им? Или към погото – няма значение.

Ето тук въпросите и мислите се разслоиха като речна делта. Започнаха да валят във Фейсбук клипчета от концерта. Гледам едно и се чудя. Пее се „София, София, мой малък Лондон, обичам теее…“. Като изключим внушителната сцена, сякаш се пренасяме в 90-те години на участие на „Клуб НЛО“. Ей в такъв стил бе това припяване. Трудно ми е тук писмено да ви го изтананикам, ама ей така, представете си хората прегърнати в един ресторантьорски жанр. Само дето вместо Велко, Павката, Жорко и Тони Радичев сега през 2017-а на сцената са Алмир, Адис, Бранко, Ведран и Сенат. Като се замисля, текстовете и вълненията на творците са доста близки. Бленуваната „Ех, Канада“ днес за босненците е „Ех, Европо“, явно с подсъзнателен призив: вижте ни, ние в нашата държава сме пичове, вече няма война, приобщете ни, макар в някои от текстовете им Меркел да е осмяна. Но младите българи се кефят яко. Защото Dubioza са много добри музиканти, страхотни шоумени и също така, защото са от бивша Югославия. А вече десетилетия наред съществува ярко изразено идолопоклоничество в тази посока и то в много аспекти.

На много места из света и в Европа футболът и музиката вървят ръка за ръка. Затова ето ви няколко родни футболни примера. Преди години, когато старши треньор на ЦСКА бе сърбинът Миодраг Йешич, в агитката на червените фенове масово се ходеше с фланелки на… „Партизан“! Защото той е водил и този тим, а като цяло двата отбора са побратимени по армейска историческа линия. Скандираше се на сръбски, имаше и транспаранти на този език. От сума време българските фенове често ходят на едно от най-лютите балкански дербита. Това между „Цървена звезда“ и „Партизан“ в Белград. Там и само там, изрично! А защо не ходят на „Олимпиакос“ и „Панатинайкос“ в Атина, на „Стяуа“ и „Динамо“ в Букурещ или на „Фенербахче“ и „Галатасарай“ в Истанбул? Гаранция, гръцкото и турското са в пъти по-зрелищни като обстановка по трибуните – детайла, който умишлено търсят запалянковците като преживяване, не толкова спортно-техническите достойнства на мача. Но тук, в България, се ходи предимно и най-вече на сръбското дерби от богатата като избор и удобна като разстояние балканска палитра.

Играчите от бивша Югославия пък най-бързо стават любимци на нашите фенове. Дойде тук наскоро един Тончи Кукоч в ЦСКА. Слаба ракия, както биха изпяли за него Dubioza. Ама едни татуировки, едно пъчене какъв цесекар бил, два-три статуса и още един-два нови татуса и готово – голям пичага! Същото и с доскорошния вратар на „Левски“ Боян Йоргачевич – сините са имали къде-къде по-големи имена на вратата, ама този усетил тънката нишка и връзва на всеки мач разни сини шалчета по мрежата, кръсти се, праща целувки на публиката и отново – хоп, страшен си, Бояне! Други чужденци трябва в пъти по-добри мачове да направят, за да достигнат подобно ниво на обожествяване. Просто фамилиите им са по-различни.

На мачовете на ЦСКА, вероятно и на други, често звучи като боен химн припевът на най-големия хит на S.A.R.S. „Perspektiva”. Те са си баш откъдето трябва, от Белград. И те биха напълнили голяма зала у нас, правили са доста концерти тук и младите много, много ги любят. Клипът на парчето е поркане, купон, сънливи сутрешни мацки и „цялата кривотия на обърнатия към нас, младите, свят“.

Явно Dubioza Kolektiv не са изключение, така че тук по-скоро се търси някакъв логичен извод. Но до него пак ще стигнем след кратко пътуване. От София до Белград. Часове след този вече станал явно емблематичен гиг в столицата ни, в ранната съботна сутрин няколко мои, вероятно и няколко ваши познати, тръгнаха към сръбската столица. За друг концерт. На Ник Кейв. Който така и никога не дойде до България. Както много други като него, преминали покрай страната ни по терлици, непожелали да стъпят у нас, непожелани от никого. В същото време две юго-групи правят фурор в нашата страна. Но също така от много години насам в Нови Сад съществува фестивалът Exit. В България има от дъжд на вятър подобни наченки, но всеки фестивал привършва някъде между първото и третото си издание. А Exit съществува от 2003 година и на сцената му са минали имена като Beastie Boys, The Killers, Manic Street Preachers, Лиъм Галагър, Arcade Fire, White Stripes, Pulp и кой ли още не.

Какво излиза? Че сърбите, в случая и босненците имат продукт, който е пласиран и излиза и извън техните граници. Като тук може да прибавите и намиращите се на доста по-горно ниво и реализиращи далеч по-глобална слава Брегович и Кустурица, в ролята си на музикант. Но паралелно при тях идват и групи, за които у нас се ползва просто зала „Фестивална“ (справка – Massive Attack през 2010 година). Ами Arcade Fire и Killers, които редовно правят мащабни турнета в САЩ и Европа, тук дори заедно, на една сцена ще съберат едва няколкостотин човека. Въпрос на традиция? На култура? Не може ли да се слушат и двете неща накуп – качествената световна музика и етно-кръчмарския-юго ска-пънк? Защо едното е за сметка на другото? Нали сърбите правят точно това, правят и двете неща, имат и от двете. И в тази връзка, защо толкова години ние не успяхме да произведем артисти, които да се харесват и оттатък Ниш поне?

Сърбите са колкото нас народ, босненците – два пъти по-малко. Готов съм да споря, ама на чисто музикално ниво „Уикеда“ от Божурище по нищо не отстъпват на Dubioza от Зеница. Защо не се развиха? Защо не ГИ развиха – продуценти, мениджъри, маркетинг? Същият стил, пафкане на трева, пиячка, е – да, едните кафе, другите ракийка, но общо взето един дол дренки. Ами „Хиподил“? Не е ли Светльо Витков достатъчно харизматичен, та да заплени сръбските фенове! Определено, но на никого не му се занимава да вложи, да създаде, да изчака и да опита пробив. По-лесно е да внесем. Идват, плащаме хонорара и айде, по живо, по здраво.

Още в последното десетилетие на соца Югославия бе отъждествявана като Портата към Европа. Към света. Нагоре след Румъния беше СССР, надолу Турция и Гърция – НАТО, не пипай, там беше забранена зона. Но виж сърбите – гледаха MTV, а техните футболни коментатори на воля псуваха „Й…м ти…“, когато някой направеше фрапантен пропуск. А нашият не смееше дори да извика при 3:0 за ЦСКА над „Байерн“ в 18-ата минута. Сякаш вятърът подухва, леко, спокойно, според партийната повеля. А след Калотина разкрепостени, западът започва от тях, имат си и Лепа Брена, чиято устойчивост в българското пространство премина от нелегалните касетки и постери, през слизането с хеликоптер насред стадион „Васил Левски“ до посещението ѝ във „ВИП Брадър“. Нема лабаво кака Лепа! Ето защо Югославия/Сърбия е възприемана като Врати, като двери на възприятието, но не по Олдъс Хъксли, а по средностатистическия нашенец. Който поредно поколение продължава да си чувства по-близко на сърцето всичко, което идва именно от там. Съзнавам, че основна причина за това играе и езиковият фактор – „П…у ти материну!“ звучи разбираемо, звучно е, смешно е, но е готино. Ползва се и в родния говор. Не знам как е топ-псувнята на румънци, гърци и турци. По-сложни са им езиците.

Това е, както и да го усукваме и засукваме. Така и ще бъде. Толкова много години на преход, явно не успяха да настроят струните на манталитета на малко по-различни честоти. Звукът е един и същ, Балканите са наши чести гости, но ние рядко гостуваме на самите Балкани, камо ли нейде отвъд тях. Когато забележите в Белград някой футболен фен с тениска на Левски или ЦСКА, ми се обадете. А ако видите някого с фланелка с надпис BG СКА, направо викайте! Или драснете един коментар по-долу.