Обидно ли е „Пърпъл“ да свирят на село в България?

„Дийп Пърпъл“ идват да свирят на село в България“. Така звучи едно от заглавията от последните дни в „Площад Славейков“. Заглавието е фактологично точно – легендарната рок група ще свири в село Могилово на „Мидалидаре рок фест“. Ще забият на село, сред идиличната атмосфера на Подбалкана, в едно от най-бързо развиващите се села в България.

И тук се появи нещо неочаквано – голяма част от най-интелигентните и културни читатели на „Площад Славейков“ реагираха на заглавието с негативизъм. Стори им се обидно, подценяващо, снизходително, подигравателно. Заради израза „на село“.

Чудя се кога се появи тази пропаст между думите и тяхната конотация. Отдавна „селянин“ е почти обидна дума, но все си мислех, че новото време носи и ново разбиране и старите смисли, родени от други епохи, вече изчезват. „Селянин“ стана обидно през социализма, когато държавната машина се опита да обезлюди българското село в името на тежката промишленост, когато пресели хората на земята в отвесните панелни „села“ в покрайнините на градовете и ги закова край машините.

Днес селото е символ на изостаналост. Бедни и изоставени са много от българските села, прехрана няма, земите са арендовани и от тях печелят едрите земевладелци, които наскоро протестираха с луксозните си коли в столицата. В представата на хората „село“ е прегърбена старица, доизживяваща последните си дни със старата си коза и хилави коренчета домати в двора. Или пияни старци рано сутрин край пощата. Или прашни черни пътеки в нищото. „На село“ пращат неуспелите. Градската интелигенция приема селото като заточение, като някой от кръговете на ада заради липсата на удобства, естетика и култура.

И когато се спомене, че „на село“ ще се случи нещо, което обикновено е прерогатив на града, това веднага става „обидно“.

Разделението между град и село, между градска изисканост и селска простота, между авторско изкуство и фолклор, между селска кухня и градско гурме белязва живота ни тук, в България. И от двете страни пропастта се копае с голи ръце, да стане още по-дълбока.

Националистите идеализират селото, без да го познават – използват крайните му характеристики в своя полза. За тях то е или идиличната красота, позната от литературата, или клоаката, създадена от поколения политици. Нищо по средата. За градските сноби селото е онова, с което се сравняват, за да се почувстват извисени. Колкото повече демонстративно се разграничават от него, толкова по-градски извисени се самоусещат.

Презрението на „гражданите“ към селото парадоксално намира израз и в една умилителна защита на идиличната фантазия за него. В съзнанието на една градска прослойка селото е фантазмен конструкт, абсурдно съчетаващ приказна красота и ужасна грозота. Всеки от антиподните елементи се активира в определен контекст. Така „на село“ може да бъде интелектуално предизвикателство и културно убийство едновременно.

Това разделение между център и периферия е характерно за народи, които все още нямат изградено самочувствие и усещане за национално единство. Българите се възприемат като периферията на Европа, страхуват се, че са нейното „на село“, затова си създават вътрешен конфликт, който имитира външния. Може би някъде дълбоко в подсъзнанието на всеки интелектуалец, който изпитва скрито презрение към селото, витае страхът, че в европейска медия може да се появи присмехулно заглавие от типа „Дийп Пърпъл“ свирят в селото на Европа“. Затова и мнозина бързат да се разграничат от понятието за „село“, за периферност, за неприсъствие в центъра на нещата. И всичко отдалечено от жълтите павета им се струва недостойно за споменаване. Именно този свой страх те прехвърлят върху простичкия факт, че „Пърпъл“ наистина отиват на село.