Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Обикновеният, кротък и нелош бияч

Пред телевизорите или компютрите ние, другите малки, потенциални насилници, чукаме на дърво и се възмущаваме. А някъде там, вътре в себе си, съвсем ясно съзнаваме, че сме способни на същото

Снимка: Румен Добрев, Площад Славейков - Обикновеният, кротък и нелош бияч

Снимка: Румен Добрев, Площад Славейков

Онзи момент, в който си вдигаш ръката, идва много бързо. След него неусетно идва и този, в който я стоварваш с все сила върху нечие чуждо, живо тяло. Всичко това общо за две-три секунди. Точно толкова време е нужно, за да се превърнеш във физически насилник. В душевен такъв вече отдавна си се превърнал.

Новините ни преливат от истории, в които някой някого е бил. Акушерки шамаросват новородени, тийнейджъри се налагат помежду си, родители бият учители, вече дори родители семейно млатят децата на други родители. Мелетата, организирани по дискотеки всяка вечер, даже вече не ги броим. Взехме да свикваме и с боя по улиците и пешеходните пътеки. Помрънкваме малко, като някой пребит вземе, че пък и умре, ама нали чудесата у нас са тридневни, на четвъртия ден пак залягаме по диваните с дистанционните. А на петия даже се ослушваме дали отнякъде няма да се чуе новина за някой кютек, че да си плюем в пазвите, доволни как късметът все още е с нас и поне бой (извън къщи, де) не сме яли. Толкова обръгнахме, че даже коментираме кой точно удар може да предизвика смърт и ако не е от тия, смъртоносните, го омаловажаваме с „е, айде, сега, от това не се умира“. На една трета от приятелките ми им се е случвало на улицата да отнесат по един шамар или удар в гърба заради направена забележка – най-често от мъже шофьори с неовладени нерви или озверели пенсионери от двата пола. Да си позволиш да посегнеш на някого стана толкова „в реда на нещата“, че взехме да го приемаме като един вид нормална реакция по правата „ядосват ме – откъсвам им главите“. Да налагаш право с юмруци не е цивилизационен подход за убеждение – това е диващина. И след като така устойчиво тази диващина започва да се превръща в норма, явно ние – хората, които в края на краищата определяме нормите, в които живеем – всъщност сме едни примати.

Въпросът е как стана така…

Щях да съм много тезисна и философстваща по принцип, ако самата аз, лично, не се бях сблъсквала с насилието и не го бях виждала точно как покълва и как избуява така бързо и здраво, че вече е по-силно от всякакви рационални подходи за установяване на разговор. Набързо ще разкажа тази история, защото не тя самата е важна – подобна е на хиляди други, за съжаление. Моята малка биография на домашно насилие е всъщност точното, смалено копие на онова, което гледаме извън домовете си, мислейки си, че то се случва само там – на улицата и на другите.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Омъжих се по любов за прекрасно момче. Заедно трябваше да преминем през тежки изпитания, свързани с детето ни. Преминахме. Роди ни се второ дете, всичко беше наред, имахме нов дом, пари и мечти. Изглеждаше сякаш приказката тепърва започва, при това заслужена, след много изпитания и взаимни доказателства за вярност и любов.

И точно тогава привидното аха-аха да настъпи щастие, започна да се руши. Години по-късно се оказа, че причината е мега банална – нова любов. От това, разбира се, много боли, но още повече боли, когато изобщо не си наясно с какво трябва да се бориш и има ли смисъл да го правиш. Неизказаните неща, неистините, откровените лъжи, манипулациите, страхът от промяна на статуквото, личното безсилие да застанеш зад избора си и да дадеш право на избор и на този, върху чийто живот експериментираш чувства, започват да се трупат едно върху друго с неочаквана скорост и в един момент дори не си даваш сметка, че няма начин да издържиш под тежестта им. Тогава неизказаната дума се превръща в шамар, премълчаната истина – в ритник, изстиналата любов – в юмрук. Клетката от неосмислени, но преживени отговорности започва така силно да те пристяга, че тялото ти решава от само себе си да реагира с животинската си същност.
И започва да бие.

Днес е почти „приятелско поскубване“, защото гарнитурата към месото не е картофи, а ориз. Утре е силна хватка за врата, от която ти остава синьо, понеже си седнала на дивана не знам си как, пък е трябвало да седиш по друг начин. Утре е извиване на ръцете, за да престанеш да задаваш въпроси, които касаят отношенията ви, защото, разбира се, че „всичко си е наред, само ти си луда и си измисляш“. После идват разни други неща, като среднощни вдигания от леглото, за да обясняваш някакви свои постъпки или думи, затискания с врати, блъскания на дивана, от който отскачаш като акробат от батут, хвърлени тенджери, счупени чаши, чиито стъкла прорязват глезените ти, ритници в краката, стегнати около врата ти мъжки ръце, от които доскоро си получавала ласки… Тогава, когато това се случва, си мислиш, че това не е бой. И не, не е насилие…, поне не е като онова, за което говорят по телевизията и което гледаш по филмите. Мислиш си, че твоят случай е различен, защото той наистина е бил най-прекрасното момче на света. И което е още по-лошо – когато не е „във фаза“, той продължава да е едно прекрасно момче, макар и все по-малко за теб и все повече за онзи там, другия си живот, дето го усещаш с цялото си същество, а той продължава да отрича.

Първоначално те е срам да говориш за това през какво преминаваш. Един ден се осмеляваш да кажеш на приятелка, а тя те гледа с все по-ококорени очи и едва в ужаса, изписан в тях, започваш да осъзнаваш, че всичко това никак не е нормално. Домът ти, твоята крепост, започва да прилича на гърмян бункер, в който пробойните са толкова много, че вече нямаш сили да ги запушваш. Всеки ден очакваш със свито сърце как ще настъпи вечерта и за какво ще понесеш наказание. В себе си вярваш, че си си го заслужила, защото иначе не може този прекрасен мъж да се държи така. Нужно ти е още доста време, за да замениш това общо „да се държи така“ със съвсем точното – „да ме насилва“. За някои са нужни много години. На мен ми отне четири. Точно тогава, в един от онези моменти на „заслужено домашно наказание“, ръцете ми – моите женски, не толкова нежни, но доста малки ръце – сякаш сами се откъснаха от контролния център в главата ми и истерично, на посоки, като лапите на ранена котка започнаха да удрят и дерат, да удрят и дерат, да удрят и дерат…

Много добре помня този миг. Защото докато тялото ми отмъщаваше за всичко, душата ми знаеше, че това е истинският край. Умът ми, докрай изпилен да търси обяснения и взаимно-следствени връзки, дешифрира всеки жест и му намери точната причина. Наясно бях – оставаше ми или да прекратя всичко това, или и аз на свой ред да се превърна в насилник. Бях тръгнала по тази пътека, след като на няколко пъти си бях позволила да ударя детето си. В този миг, с раздраното лице на моя бивш любим и настоящ насилник, с неговата кръв под собствените ми нокти, осъзнах механизма, по който насилието се настанява на мястото на търпението и любовта. Разбрах, че в биещо животно се превръщаш ужасно лесно, независимо, че може през целия си живот да си вярвал, че точно ти никога няма да си такъв. И там, в стаята, където спеше детето ни, ние – двама някогашни безумно обичащи се – стояхме като два човекоподобни изрода и се налагахме с ръце, защото просто бяхме заключили думите. Или поне тези, които могат да конструират разговор, а не ново бойно поле.

Думите ни липсват на нас, българите. Забравихме да говорим нормално, изгубихме умението да разменяме мисли, като ги обличаме във фрази. Като щрауси заравяме глави в плаващия пясък на привидното си щастие и чакаме „някакъв по-добър момент“, „нещо да се случи“, на еди кой си „да му мине“ или на всички да ни се „размине“. Срам ни е да говорим открито за униженията си, за да не ни помислят за слаби и други да се възползват от тази слабост, отново. Щом не е изказано, значи почти не се е случило – така си мислим, затваряме очи и стягаме тялото, за да понесе новия товар от неизказаности. Пък то, милото, все в един момент ще ни предаде и ръцете и краката му отново ще се превърнат в човешки, боен арсенал.

Имаше години, когато мразех насилника си заради това, което дори без да е наясно ми беше причинил. Сега не го мразя – жал ми е за него. Защото той продължава да е един много объркан, добър човек, чиито болка, възмущение или гняв не могат да се изразяват в думи. За когото говоренето е проява на претенция и дървено философстване. Не го знам дали сега бие жените до себе си и не ме интересува. Единственото важно от тази история е това, че точно такъв е и всеки друг насилник – един обикновен, уж кротък и нелош човек, който изведнъж блясва в новините със зверството си. Репортери разпитват съседите и роднините, които се кълнат, че не могат да повярват, че това е същият човек. Самият той, усмирен от експлозията на собствения си гняв, почти не може да разбере как така се е случило. Отказва да приеме ужаса като го омаловажава – „е, какво пък толкова, случва се и в най-добрите семейства?!“. От другата страна на екраните – пред телевизорите или компютрите – ние, другите малки, потенциални насилници, чукаме на дърво и се възмущаваме. А някъде там, вътре в себе си, съвсем ясно съзнаваме, че сме способни на същото. Аз за себе си го знам: и човек мога да убия. Въпросът е, че с цялото си човешко същество, с всичко, което умея, знам и съм постигнала, ще се боря никога да не го позволявам.

Светът ни е ужасно възпален. Страната ни е рана, в която лошите новини изскачат като полусварени жаби от врящ котел. Всеки ден някой някого някъде е пребил. Зад всеки прозорец на която и да е сграда се крие някоя подобна история на тайни и лъжи, предателства и страх, малодушие и насилие. Животът е толкова гневен, че напрежението е затиснало най-човешките ни реакции и насилието се е възвисило над тях като бетонен монумент на надмощието. Не бих се осмелила да виня никого, превърнал се в насилник, защото сама съм видяла колко лесна и малка е крачката в тази посока. Виня този, който е започнал да се чувства уютно от другата страна. Защото, когато боят стане продължение на естествените движения на тялото ти, когато силата ти удобно полегне в свитите ти юмруци, това вече не е просто преминаване на границата – това е избор. Пък изборът в края на краищата е твой, независимо от държавата, ситуацията или начина ти на живот. Все пак не живеем във война, където разговорът по определение е само между оръжия. И фактът, че реално воюваме помежду си, е чиста проява на нецивилизованост, липса на култура и откровена дивашка простотия.

За да се стигне до това, е виновна и държавата, която предпочита да отглежда диваци, защото си е назначила завоеватели. За този неин геноцид сме си виновни всички ние – един по един. Защото вместо да обърнем гнева си срещу нея, го превръщаме в малки и големи, домашни, улични или обществени насилия. Така скоро ще се трепем вместо „добър ден“, а държавата ще ни бие нови и нови шутове, които ще ни влудяват. Ще бъдем малки, сърдити човечета със свити юмручета, които по команда се движат наоколо и смятат, че с гнева си са значими. Държава на избиващи се получовеци.

Боят настана, грабвайте телата!… в един съвсем негероичен контекст.


Всичко от Мария Касимова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах