Дълго, дълго мислихме, обсъждахме. Сравнявахме и претегляхме плюсове и минуси и… след 20 години емигрантски живот в европейска страна се завърнахме в родната страна. Трябва да отбележа, че не сме се вслушали в призивите на правителството. Имахме всички условия да продължим живота си там, гражданство, прилични доходи, социален живот.
Вече пети месец се опитвам да си отговоря – правилно ли беше решението ни. Няма да крия, че най-близките приятели ни съветваха – вие сте луди да се връщате, стойте си в културната страна. Аз пък си казвах – връзката не сме я късали, още от третата година от емигрантството ни открихме, че можем да имаме българска телевизия, гледахме всеки ден, четяхме интернет новините – бяхме в час. Така си мислех или по-скоро се заблуждавах. Казвах си – какво толкова, това е нашата родина, там са най-близките ни хора, родители, деца, внуци (синът ни категорично отказа да живее в страна без планини и сняг), роднини и приятели. Бързо ще свикнем.
Да, да, ама не!
Няма да описвам сблъсъците с институциите, докато уредим административните въпроси. Там се справихме и като че ли не с толкова трудности (може би защото очаквахме по-големи такива).
Най-близките роднини са ясни – те винаги са ни обичали и ние тях. Виж с приятелите въпросът пое по интересен път – по-голямата част се „зарадваха“, че вече сме си в България, всички до един казаха „аууу, трябва да се видим“ и… дотам. Не им се сърдя, толкова години са свикнали да си живеят без нас, за краткото лятно пребиваване им беше приятно да поразпитат за това-онова, сега вече не сме интересни – и ние сме в кюпа. Слава богу, най-най-близките приятели, които се броят на пръсти, останаха верни на приятелството, за което сме им благодарни.
Голям шок за мен се оказа мутризациията на обществото ни и абсолютната апатия на редовия гражданин да се противопостави на нея. Пълна липса на гражданска позиция.
Живеем в сравнително нов (10-годишен) жилищен блок – с един вход, на 6 етажа, 15 апартамента и 4 ателиета. Малко обитатели, в сравнение с панелните блокове по кварталите. Нов блок, построен от добър строител. Надявахме се всички съседи да гледат на него като на свой дом. Уви, оказа се, че първосигнално една част от съседите са се насочили към това какво могат да завоюват и завземат. Има някакво измислено ръководство, което си е гласувало „заплати“ за домоуправител и касиер. Домоуправителя не го познаваме още, касиерът минава да събира месечни такси на всеки 2 месеца, състоящи се от 50 лв., по 25 на месец за апартамент – няма значение колко човека живеят там, кои са фирми, има ли домашни любимци и т.н.
Имаме си заден двор, който е наша собственост, строителят продаде няколко паркоместа в него в последния момент. Те са разчертани, номерирани и се знае кому принадлежат. Един съсед обаче е решил, че може да си спира и втората кола в двора, извън паркоместата, под терасите ни. След неколкократни забележки се озъби, че колата на никого не пречи и да си гледаме работата. Ама има Закон за етажната собственост, там е казано, че общи части не могат да бъдат обсебвани. Няма значенние – никой друг от съседите няма мнение или се страхува да си го каже.
Най-шокиращо за мен беше, когато открих, че на стълбищната площадка, един етаж над нас, има работещ фризер-ракла, срещу него е сложен двукрилен гардероб, а над него са нахвърляни всякакви боклуци от сорта на кутии за обувки, стари детски играчки и т.н. Реакция от съседите отново няма – не знам от колко време е този боботещ фризер там. Като инженер смятам, че начинът, по който е включен, е пожароопасен. Трябва ли да чакаме да станем следващия случай в статистиката с пожар в жилищен блок? Къде е Негово Величество законът? Защо никой не се интересува от това? Имам чувството, че съм навлязла в джунгла – няма общество, няма законност, няма наказуемост.
Чувам, че трябва да се впиша в средата. Ама аз не искам да съм част от тази среда, тя ме плаши и прави бъдещето ми ужасно несигурно.
Мислила съм какво би казал един адвокат от страната, в която живяхме. Всички проблеми щяха да се решат за отрицателно време и виновниците глобени с „хубави“ глоби – така, че да не си помислят отново да престъпят закон. А сега – има ли институция в България, която би се справила с подобно беззаконие? Как да бъде събудено гражданското съзнание? Къде е загубено върховенството на закона?
Мъчно ми е и съм на път да си призная грешното решение… Ами какво искам, развявала съм се някъде, гледала съм си кефа и сега искам всичко да ми е наред. Няма начин!
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение