Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Обсебен минувач край собствения си живот

Поетесата Екатерина Йосифова навършва 80 години

Екатерина Йосифова получава поетичната награда „Иван Николов“ за стихосбирката си „Тази змия“ през 2010 г. Снимка: Вася Атанасова/Уикипедия, CC BY-SA 3.0 - Обсебен минувач край собствения си живот

Екатерина Йосифова получава поетичната награда „Иван Николов“ за стихосбирката си „Тази змия“ през 2010 г. Снимка: Вася Атанасова/Уикипедия, CC BY-SA 3.0

Щедра е била към българското писмено слово 1941 г. – в нея са родени Александър Шурбанов, Иван Цанев, Станислав Стратиев… Както и необичайната, виртуозната, дълбоката поетеса Екатерина Йосифова, която днес – на 4 юни – навършва 80 години.

Родена в Кюстендил, работила като учител, журналист, драматург и поет през целия си живот, Екатерина Йосифова създава нещо като школа в българската поезия, по стъпките ѝ вървят вече няколко поколения творци. Нейни стихове са превеждани и издавани в Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Индия, Италия, Русия, САЩ, Турция, Унгария, Франция, Северна Македония и др. Йосифова е носител на някои от най-големите литературни и държавни награди у нас – орден „Кирил и Методий“, ІІІ степен , Орфеев венец, награда „Христо Г. Данов”, награда „Иван Николов” и много други. Почетен гражданин е на Кюстендил.

Не бива да обиждаме изключителното ѝ дарование с клишета. Но няма начин да не бъде отбелязана върховната смелост на Екатерина Йосифова да присъства в литературата без никаква податливост към мода, стилове и реверанси пред читателя. Тя пише, вторачена в истината. Говори директно, без украса, и точно затова метафорите ѝ са толкова дълбоки и сложни, че те поглъщат задълго. Тя връща думите по местата им, припомня истинските им значения и ги подарява чисти, без никаква умисъл, на читателя.

„Площад Славейков” честити 80-тия рожден ден на една от най-големите и вече извоювали си безсмъртие български поетеси.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Предлагаме ви няколко стихотворения от Екатерина Йосифова

Понякога, когато имам време

Понякога (когато имам време)
си спомням нещо.
На спомените съм стопанка лоша –
случки, срещи, образи издъхват
на някакви заспали улички във паметта ми,
където никога не ходя
и където
трябва да търся дълго, за да намеря
нужния адрес.
Вратите, неотваряни с години, непознато скърцат,
а после в полутъмното едва се различават
познати очертания.
Но онзи бряг, на юг от Ропотамо,
все пак остана.
Той беше
единственото място,
от което си отидох
без чувството за нещо неизвършено,
без жалката надежда да се върна.
Там имаше
няколко къщи с тихи топли зидове,
бадеми и акациеви храсти над оградите,
момчешки стъпки и разрошени врабчета
в червеникавия прах.
Бях там един следобед,
един път само
седях на шуплестия камък, гробница на древни миди,
не правех нищо,
дишах миризмата
на водораслите, които гинеха по съхнещия пясък,
накрая купих връзка тъмни едроглави рибки.

Ненужни обяснения за писането и неписането

1.
Започва се с обикновената неловкост
да си служиш с думи, които може да се пишат с главни букви
Л(юбов) или Р(одина) или П(оезия),
а също клетви, молитви и прочее позовавания.
Кръговете на неудобството се разширяват концентрично,
обхващайки
слънце, огън и хляб,
море, извор, жажда и накрая
ти е трудно даже с
мама
и какво ти остава

2.
Моят глас казва нещо не-мое:
доловена мисъл? подсказана? подслушана?
и какво да запиша?
и какво от това?
и какво ако някой мен ме подслуша?
ако подхване и продължи?
ако продължи погрешно или обратно?
като в игра на телефон?
или като онези листчета с непонятно предназначение,
намирани от време на време в пощенската кутия и
нареждащи да ги препишеш осем пъти и да ги изпратиш
някому
със заглавие
Писмо на щастието.

3.
Книги до тавана.
И никоя с изтекла годност.
Изглежда заплашително, но не е,
само е невъзможно да не ги забелязваш,
никакво привикване не помага.
Горе-долу подредени: ето една редица от А-лександър
Сергеевич до Ш-унтаро от Я-пония.
Хиляди укрепващи душата поводи
да се откажеш от писането

Има и папка с по едно (откъснато отнякъде)
стихотворение:
едно от Добринка Корчева, едно от Светла Кьосева,
едно от Иван Есенски, посветено на някой си Александър
Петров. Баща ми е Петър, петгодишният ми внук е Александър,
казвам го просто така. Великолепно
стихотворение, отпечатало се е в неуслужливата ми памет.
Още един белег
върху кожата на моето писане,
не чак толкова дебела.

4.
Би могло да не е порок (писането)
само по себе си. Но когато

енергията му потиска любовта
пресушава състраданието
предава близките ти

ти вече не си друго освен
обсебен минувач край собствения си живот.

Или обратното

От кого да се оплаквам
или обратното.
Нали всеки миг се раждат хора,
те умеят да дишат пушек наместо въздух.
Сричат студения език на оцеляването.
Уповават се на всякакви машини
като на свои ближни.
Слънцето им изгрява
нарисувано със сигнална боя.
Мозъците им са бързи, походката им е красива.
Това са нашите деца ужасни,
деца на бежанци
и нашите носталгии не ги засягат.
Момиченца жени,
момчетата мъже, затворници свободни –
напразно ги преследва любовта ни.
Разминахме се с тях из улици едни и същи
и няма вече да се срещнем.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах