Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Обществото на братовчедите

Соцът даде някакъв андрешковски морален смисъл на корупцията – като начин да измамиш измамната държава. А днес корупцията вече не е явление, а социална среда, бит и душевност

Снимка: Румен Добрев - Обществото на братовчедите

Снимка: Румен Добрев

Ето какво мисля: гневното говорене срещу корупцията постепенно се превърна в част от нея. Така е, защото е статистически видимо, че колкото повече едно общество говори срещу корупцията, толкова е по-корумпирано.

Така е, защото когато някой публично подхване темата, то е преди всичко, за да се обозначи като некорумпиран и да се извини, че не може да изобличи корумпираните по име, тъй като липсват доказателства. Така е, защото корупцията без доказателства се мистифицира, превръща се в слух (по вкуса на жълтите медии), в градска легенда, в НЛО, спряло над страната, в чудовище от детска приказка. Така е, защото дори когато започнат да се търкалят имена из ефира (пресрещани от заканата „Ще те съдя!”), обикновено не е в борба с корупцията, а с конкуренти в политиката или бизнеса. Така е, защото когато всички отвсякъде се упражняват по въпроса, той губи скандалността си, банализира се и корупцията изглежда като природно явление, с което няма какво друго да направиш, освен да свикнеш. Така е, защото антикорупционното говорене е задължителен сюжет от предизборните кампании, което трябва да те накара да се почувстваш ограбен и да видиш в разпаления кандидат за властта спасител. Това, че той естествено няма да се окаже никакъв такъв, е „малкият дявол”, „големият” е, че гласуваш за него с тайната надежда за обратното – да осигури партийно-корпоративни схеми на облагодетелстване, в които евентуално да попаднеш; че голяма част от политическия вот у нас не е анти-, а прокорупционен.

Всъщност, „корупция” е по-модерна дума за заговора на роднините, съседите, съучениците, земляците и пр. срещу държавата. С едно намигане разпределението на социалните блага излиза от институциите и се извършва на паркингите пред тях, или още по-добре – вечер на чашка. Обитаваме „обществото на братовчедите”, в което Андрешко, заради това, че е надхитрил бирника, се преподава в училище като национален герой; в което да си плащаш данъците е глупост; да назначиш шурея си на държавна работа е въпрос на чест; да не се разбереш с катаджията „на четири очи” е израз на безсилие; да мислиш, че вземеш обществена поръчка, без предварително да си се договорил, е непростима наивност…

Не знам дали това трябва да ни носи печал или утеха, но българското „общество на братовчедите” нито е прозрение на Костов, нито е дело на съвременниците му. То става такова още след Освобождението, а дори и преди това – в Османската империя, която е запазена „територия на рушвета и бакшиша” и досега изглежда омагьосано.

Ето няколко факта, взети напосоки от едно изследване върху „ранната история на българската корупция”: французинът, който през 1881 г. получава първата индустриална концесия в България за спиртна фабрика, раздава една четвърт от общия капитал на предприятието си за рушвети на министри; през 1882 г. стойността на мебелите в българското агентство в Букурещ е под половината от сумата, изразходвана за обзавеждането му; министърът на правосъдието в периода 1896-97 г., за да предложи затворници за предсрочно освобождаване, преди това те трябва да са платили на шурея му; под псевдонимите в аферата „Шарл и Жан” от началото на ХХ век се крият висши политици, които са получили солидни комисионни от фирми-доставчици на оръжие за българската армия; полковник, който служи в Пети Дунавски полк, продава зарзават от полковата градина на подчинените си офицери, а остатъците от войнишката храна дава на свинете, които продава на снабдителя на полка; през 1907 г. в Пловдив фалира кожарска фабрика, а вестник „Пряпорец” пише, че собствениците й са били принуждавани да „броят не по-малко от 10 000 лв. рушвети на разни големи и малки големци. Добре, че фалираха, та се отърваха” и пр. Оттам нататък историята на българската корупция, особено политическата, се поема в художествено обобщени образи от комедиите на Ст. Л. Костов „Големанов” и „Новото пристанище”.

Соцът, въпреки откровената репресивност на държавата, или може би тъкмо заради нея, ни най-малко не промени корупционните нагласи на обществото, само дето то се наричаше не на братовчедите, а на връзките – ако ги нямаш, трудно можеш да оцелееш, но пък ако ги имаш, нищо друго не ти е нужно. Познавах достолепен мъж, учил в Белград с бъдещ член на Политбюро на БКП, който по-късно го праща „под прикритие” шеф на фирма в капиталистическа страна, за да кара бял мерцедес, да носи бели панталони и всеки месец да пренася с дипломатическа поща печалбата в куфарче. Докато не го спрели на летището и не го вкарали в затвора, защото неговият състудент паднал от власт.

Във връзките – най-сигурните бяха, ако сте от един партизански отряд, се съдържаше ключът към загадката на онези години: защо българите получаваха мизерни заплати, но живееха в относително битово благоденствие и за разлика от унгарци, чехи или поляци, не бяха склонни да протестират. Соцът дори даде някакъв андрешковски морален смисъл на корупцията – като начин да измамиш измамната държава (по подобна логика Марио Пузо създаде романтичен образ на ранната мафия в САЩ – като защитник на италианските емигранти, които иначе завинаги си остават аутсайдери).

Днес, в „обществото на братовчедите”, корупцията – тази старица с близо два века история, вече не е явление, а социална среда, бит и душевност. Така че дори да се откажеш от роднините, приятелите земляците и пр., и да си позволиш да обичаш само котката си, пак ще усетиш кокалените й пръсти. Труман Капоти разказва за едно зловещо откритие:

„Вътре, като ужасно кълбо прежда, стоеше отрязаната глава на жълта котка. Значи отвратителната старица се беше хванала с нови номера! Тя иска да направи магия, помисли си Отили без никакъв страх. Внимателно вдигна главата, като я хвана за едното ухо, занесе я до печката и я пусна в тенджерата с вряща вода: на обед старицата Бонапарт отбеляза, че супата, която Отили е сготвила за нея, е учудващо вкусна.”

Каквито и закони да се приемат и каквито и органи да се формират, магията на корупцията не може да бъде развалена отвътре. Шансът е само отвън, от българите, напуснали България в последна сметка, тъкмо за да не искат да участват в заговора на братовчедите. Силата на Отили да разваля магии се усети дори в едно такова периферно обстоятелство като гласуването на „Евровизия“ тази година, когато Поли Генова стана четвърта (и първа от страните в ЕС). И се разбра защо български политици с такава упоритост се опитват да възпрепятстват политическия вот на българите в чужбина. Не, както те сами се изразяват на собствения си „висок език”, за да не им се пречкат в краката, а за да не им се пречкат в ръцете (под масата).


Бел. ред. – текстът е публикуван в сп. „Ескуайър“.

Всичко от Георги Лозанов в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах