Обяснението на Кристо защо не иска да се върне в България

Преди 62 години Христо Явашев напуска България. Художникът е разказвал многократно за причините да избяга от комунистическата тогава държава, но за първи път дава обяснение защо и след края на тоталитарния режим не намира за нужно да се завърне в родината. Разкрива ги в интервю за английския „Ивнинг Стандарт“.

Повод за интервюто пред журналиста Бен Люк е новата инсталация на художника „Мастаба“, която ще бъде открита на 18 юни в езерото Сърпантайн в Хайд парк, Лондон. Произведението може да бъде видяно до 23 септември.

Предлагаме ви превод на разговора с Кристо със съкращения.

Срещам се с Кристо в студена, влажна утрин в едно кафене в „Хайд парк“. Правя възможно най-британското нещо – докато се запознаваме, коментирам колко лошо е времето.

„Всичкото време е хубаво, дори това – казва Кристо, на 83 години от утре, с тежкия си български акцент, от който все още не се е отърсил, въпреки че живее в Ню Йорк от 1964 г. – Има си собствена характерна черта. Ако през цялото време е слънчево, ще е скучно, ако през цялото време вали, също ще е скучно. Просто трябва да приемем природните сили.“

А той е трябвало да ги търпи повече от останалите артисти. Със съпругата си и дългогодишен помощник в работата, Жан-Клод, починала през 2009 г., той се е борил с природните стихии в създаването на някои от своите най-драматичните и мигновено разпознаваеми творби на открито в урбанистична или природна среда. Повечето от тях включват опаковането на разни неща в плат – бреговата линия в Австралия (1968-69 г.), част от древна римска стена (1973-74 г.), моста Пон Ньоф в Париж (1975-85), Райхстага в Берлин (1971-95 г.) – или разполагането на различни материи сред природните пейзажи – завеса между два планински склона в Колорадо (1970-72 г.) и Running Fence (1972-76 г.), простираща се на стотици метри от калифорнийския пейзаж до морето.

Но сега е напът да разкрие първата си голяма творба във Великобритания – точно тук, в езерото Сърпантайн. „Мастаба“ няма нищо общо с плат: състои се от 7506 хоризонтално подредени варела на плаваща платформа. Тя ще бъде 20 м висока, 30 м широка и 40 м дълга. Строежът ѝ започна през април и е изумително да гледаш как огромното творение придобива размери. В крайна сметка ще приеме формата на древна мастаба – вид трапецовидна египетска гробница. Ярките цветове, които Кристо е избрал, вече се виждат: вертикалните стени са в тъмно червено, синьо и бледомораво, докато по наклонените стени варелите са червени с бял кръг около тях.

„Избрах тези цветове заради пейзажа, растителността и короните на дърветата, предвидих и дъждовните, и слънчевите дни в Лондон“, казва той.

Снимка: Иван Салабашев

Снимка: Иван Салабашев

Кристо работи с варели от началото на кариерата си и много от ранните му творби с тях ще бъдат изложени в галерията „Сърпантайн“ като допълнение към „Мастаба“ – „проследяване на историята“, както казва Кристо. През 1958 г. той ги увивал с плат или натрупвал едни върху други, докато накрая те не запълвали цялото пространство в галериите. Най-известната от тези творби е „Желязната завеса – стена от петролни варели“, блокирала парижката улица „Висконти“ през 1962 г., първоначално планирана да бъде поставена през 1961-а, „когато Желязната завеса беше построена в Берлин“.

Издигането на Берлинската стена има голямо значение за него, защото израства в комунистическа страна. Той е роден като Христо Владимиров Явашев в Габрово, България, през 1935 г. Работата на родителите му за малко да застраши бъдещата му кариера – баща му притежавал текстилна фабрика, а майка му била секретарка в Художествената академия в София. Именно тя забелязва, че Христо рисува много и го записва на частни уроци. След това той започва да учи в Академията, за която казва, че била „много провинциална, много консервативна“.

В четвъртата си година в Художествената академия, през 1956 г., той бяга от страната – първо в Чехословакия през 1957-а, след това във Виена, Женева и накрая в Париж. Пред него стоял изборът накъде ще поеме артистичната му кариера.

„Знаех много малко – казва той. – В живота в комунистически, ужасно сталинизиран режим в България, един от най-лошите съветски режими, всичко беше упадъчно: артистите бяха упадъчни, дори Ван Гог беше упадъчен.“

Той никога не е виждал модерно изкуство в България, само от време на време някоя репродукция. Но веднъж избягал от комунизма, се потапя в изкуството.

„Живеейки на Запад, бях изложен на това огромно културно богатство… беше немислимо, невероятно, бидейки от това далечно място, България. И затова не съм се връщал от 1956 г. Толкова много обичам нещата, които правя, че не искам да прекарам и една минута в нещо, което не е свързано с тази ми страст, а и съм в добро здраве, за да го направя“, казва той, докосвайки дървената маса пред себе си.

Човекът, който споделя артистичните му пътувания повече от 50 години, негов приятел и сътрудник, вече не е сред нас. Кристо се запознава с Жан-Клод през 1958 г. – и докато той прави елегантните скици, които винаги са в началото на един проект, двамата си партнират в опита да го реализират. Някои от идеите са на Кристо, други – на Жан-Клод, най-забележителна от които е очертаването на 11 острова във Флорида с дълги километри плаващ розов плат.

„Жан-Клод винаги казваше, че всеки може да има добра идея, но най-големият проблем е да я реализираш“, обяснява той.

Днес край него има двама роднини, с които да обсъжда проектите – племенника му и ръководител в изграждането на инсталацията – Владимир, и племенника на Жан-Клод, Джонатан, който се грижи за документацията.

„Когато имаме проблем, често ги питам: Какво би ни посъветвала Жан-Клод сега?“

Вляво е племенникът на Кристо Владимир Явашев. Снимка: Иван Салабашев

Тези спорове, свързани с работата и документацията, също са част от перфекционизма на творбата. Проектът в езерото Сърпантайн не му е поръчан от никого.

„Никой не ме е накарал да го направя – нито градът, нито някой богат човек или организация. Всичките проекти са инициирани от мен или от мен и Жан-Клод“, казва Кристо.

Това му дава свободата „да е напълно независим, защото проектът запазва спокойствието и перфектността си“. Затова наема водите на Сърпантайн, плащайки „много хиляди лири“ (но отказва да уточни колко точно). Въпреки че близката галерия излага творбите му и рекламира „Мастаба“, тя не е поела таксите, нито му е спонсор.

„Плащаме за проектите си сами, няма дарения или нещо такова, всичко е изцяло финансирано от нас“, споделя артистът.

За повече от 50 години той и Жан-Клод реализират 23 проекта, а за 47 не успяват да получат разрешение. Понякога дългото чакане си заслужава. Опаковането на Райхстага им е отказвано три пъти в период от 25 години, но „ние поддържахме огъня, запазихме страстта и въодушевлението да го направим“ и накрая успяват през 1995 г.

„Мастаба“ също има история – правени са опити да се построи в Тексас, Холандия и в езерото Мичиган. След това Кристо се надява да я издигне в Абу Даби, по начина, по който била замислена в началото. През 1977 г. произведението било от 410 хил. варела. Това би било най-голямата скулптура в света, „по-голяма от Хеопсовата пирамида“.

Снимка: Иван Салабашев

Но нека се върнем на темата за времето. Кристо ми казва, че е вървял до срещата ни през дъжда и вятъра и „се чувствал жив“. Това е същината и на работата му с Жан-Клод: има „удоволствие от истинските елементи“, казва той.

„Всички наши проекти нямат нищо общо с измисления свят… те са истинското нещо, с истински дъжд, истински вятър, истинска суша, истинско слънце и истински хора – нямат нищо общо с музейните, анитсептични пространства. Наслаждавам се на истинския свят. Всичките ни проекти се занимават с тази телесност“.

Снимка: Иван Салабашев

Снимка: Иван Салабашев

Преводът е на „Площад Славейков“. Пълен текст на интервюто в „Ивнинг Стандарт“