Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Очаква се писането да е трудно, агония. А моите разкази ме водят през живота

За първи път на български ще четем „Дзен в изкуството да пишеш“ на Рей Бредбъри (откъс)

Докато моите разкази ме водят през живота. Те ме викат, аз ги следвам. Те подскачат и ме хапят по краката – аз отвръщам, като описвам какво се случва по време на ухапването, казва Рей Бредбъри. - Очаква се писането да е трудно, агония. А моите разкази ме водят през живота

Докато моите разкази ме водят през живота. Те ме викат, аз ги следвам. Те подскачат и ме хапят по краката – аз отвръщам, като описвам какво се случва по време на ухапването, казва Рей Бредбъри.

Рей Бредбъри е автор на 27 романа и повече от 600 разказа (ако мислите, че масивният том на „Бард“ със сто негови истории изчерпва и малка част от творчеството му – дълбоко се лъжете). Продал е повече от 8 милиона копия от работите си, издавал е на 36 езика, а когато някой заговори за безпросветно общество, блеещо пред телевизора, първо се сещаме за „451 градуса по Фаренхайт“. Сега за първи път на български език ще четем и книгата на Бредбъри за писането по принцип – „Дзен в изкуството да пишеш“.

Сборникът съдържа 12 есета, които са писани в продължение на последните четири десетилетия от живота на автора.

Къде и какво може да послужи за вдъхновение, колко важно е редактирането и съкращаването, какво е мястото на мярката и усета за дължината на текста в литературата… въпроси като тези разглежда Бредбъри, редом до спомени за личния и творческия му живот.

„Пътуванията ми ме научиха, че ако не пиша един ден, ставам неспокоен – пише в началото авторът. – Два дни ми докарват треперене. На третия започвам да се съмнявам в здравия си разум, а на четвъртия се превръщам в шопар, затънал в собствената си диария. Един час писане тонизира. На крака съм, бягам в кръг и викам да ми дадат чисти гети. Та в тази книга става дума за това, по един или друг начин.”

Предлагаме ви откъс от „Дзен в изкуството да пишеш“ (изд. „Сиела“, пр.: Христо Димитров).

Из есето „Пиян и управляващ колело”

През 1953 г. написах статия за „Нейшън“, в която защитавах работата си като автор на научна фантастика, макар че това определение вероятно подхождаше на около една трета от текстовете ми, написани за една година. Няколко седмици по-късно, в края на май, пристигна писмо от Италия. На гърба на плика с тъничък шрифт беше написано:

Б. Беренсън

И Тати[i], Сетиняно

Флоренция, Италия

Обърнах се към жена си и казах:

– Господи, това не може да е от онзи Беренсън, великия специалист по история на изкуството, нали?

– Отвори го – отвърна тя.

Послушах я и прочетох:

„Скъпи г-н Бредбъри,

Това е първото писмо, което пиша като почитател, а съм вече на осемдесет и девет години. С него искам да ви кажа, че току-що прочетох в „Нейшън“ статията ви „След утрешния ден“. За пръв път ми попада мнение на човек на изкуството, който твърди, че за да работи творчески, трябва да вложи душа в работата си, да ѝ се наслаждава – като забавление, като шеметно приключение.

Колко по-различно е това от работниците в тежката промишленост, в каквато се е превърнала професията писател!

Ако ви се отвори път през Флоренция, заповядайте да се видим.

Искрено ваш, Б. Беренсън“

Така на трийсет и три получих одобрение за гледната си точка, за начина, по който пиша и живея – при това от човек, превърнал се в мой втори баща.

Имах нужда от това одобрение. Всички имаме нужда някой по-високопоставен, по-мъдър и по-възрастен от нас да ни каже, че в крайна сметка не сме луди и че това, което правим, е хубаво. Ами, добре, по дяволите, чудесно!

Обаче е лесно да се съмняваш в себе си, защото около теб е пълно с мнения на други автори, на други интелектуалци, които те карат да се изчервяваш виновно. Очаква се писането да е трудно, да е агония, отвратително преживяване, ужасно занимание.

Докато моите разкази ме водят през живота. Те ме викат, аз ги следвам. Те подскачат и ме хапят по краката – аз отвръщам, като описвам какво се случва по време на ухапването. Когато приключа, идеята ме пуска и побягва.

Животът ми винаги е представлявал това. Пиян и управляващ колело, както записа в доклада си един ирландски полицай. Опиянен от живота, без да знаеш накъде да поемеш. Но все пак се мяташ на колелото и тръгваш на път още преди зазоряване. А пътешествието? Точно петдесет процента ужас, точно петдесет процента радост.

 

Когато бях на три, майка ми ме мъкнеше из кината и гледахме филми по два-три пъти седмично. Първият ми филм беше „Гърбушкото от Нотр Дам“ с Лон Чейни. В онзи далечен ден на 1923 г. ме сполетя трайно изкривяване на гръбнака и на въображението. Оттогава нататък разпознавах всяка сродна душа и възхитително уродлив колега в мрака. Изгледах всички филми на Чейни по няколко пъти, връщах се пак и пак, запленен от ужаса, който изпитвах. Фантомът от операта, развял червената си мантия, се превърна в мой постоянен спътник. Ако пък го нямаше, в негова- та роля влизаше ужасната ръка, пропълзяла иззад библиотечния шкаф в „Котката и канарчето“ [ii], за да ме подкани да подиря още скрит в тях мрак.

По онова време бях влюбен в чудовища, скелети, циркове, панаири, динозаври, докато накрая стигнах и до Червената планета – Марс.

От тези примитивни тухли изградих живот и кариера. Всичко хубаво в живота ми се случи, защото останах верен на лю-бов-та си към тези удивителни неща.


[i] Във Вила И Тати се намира Центърът за проучвания на Италианския ренесанс на Харвардския университет. Бърнард Беренсън е американски специалист по история на изкуството със специалност Ренесанс. – Б. пр.

[ii] „Котката и канарчето“ е филм на ужасите на режисьора Пол Лени от 1927 г. и е адаптация по пиеса на Джон Уилърд от 1922 г. Епизодът с ръка с остри нокти, която се прокрадва към една от героините, е сред най-запомнящите се. Филмът е толкова успешен, че негови нови версии излизат по екраните през 1939 г. и 1978 г. – Б. пр.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах