Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ода за уединението

В дните покрай смъртта на Харпър Ли родният ѝ град не изглежда да скърби. Но тя би искала да е точно така, разказва кореспондентът на „Гардиън“ оттам

Харпър Ли издига родното си градче до световна известност, при все че самата тя лично избутва публичността настрани. Тя е прочута... и е прочут отшелник. - Ода за уединението

Харпър Ли издига родното си градче до световна известност, при все че самата тя лично избутва публичността настрани. Тя е прочута... и е прочут отшелник.

Тъгата, както всяко нещо в това малко градче в Алабама, е много по-сложна, отколкото изглежда в началото.

Великата книга на Харпър Ли „Да убиеш присмехулник“ e сред най-големите американски романи на ХХ век. В история, достъпна дори за ученици, тя улавя едновременно първородния грях на страната и нейните възможности за изкупление.

Писателката издига родното си градче до световна известност, при все че самата тя лично избутва публичността настрани. Тя е прочута… и е прочут отшелник.

В момента, когато умира в петък сутринта, на 89 години, всеки в Монровил, от тези, твърде млади да четат, до онези, твърде стари да виждат, знае за нея. Но почти никой не я познава.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

В старата сграда на съда – където се развива част от действието в „Да убиеш присмехулник“ – някой закача черни ленти на вратите. Край сградата стои огромна къщичка за птици, с ръчно изрисуван върху нея присмехулник. Има знаци от Ли и книгата ѝ навсякъде, от хотел „Присмехулник“ в края на града до музея му в центъра. Но няма тълпи от скърбящи. Няма обществени прояви на печал. И може би мис Нел, както хората я наричат, би предпочела да е точно така.

Продължителната връзка на Ли с родния ѝ град започва с издаването на „Да убиеш присмехулник“ през 1960-а. Той разказва историята на Мейкомб, Алабама, град огледало на Монровил, и битката на местния адвокат Атикус Финч да спаси тъмнокож мъж от расистката тълпа. Романът печели Пулицър и, много години по-късно, носи на Ли президентския медал на свободата. Но в малък Монровил публикуването му е шок.

„Тогава беше времето на гражданските права – казва Сю Селърс, съседка на Харпър Ли в продължение на 40 години. – Хората бяха уплашени. Ужасени от промяна, мисля. Така че когато излезе книгата на Нел, изглеждаше, че тя одобрява всичко, което се случва. Като погледна назад, също смятам така. Но тогава хората се страхуваха от промяната.“

Отсреща на улицата, къщата, където Ли живее с години със сестра си Алис, стои тиха и празна. Вътрешно изглежда недокосната от времето, когато писателката е била там – антикварни мебели, отрупани с книги, аудиокасети и подаръчни кошници.

Селърс казва, че Ли би била благодарна за тишината:

„Тя беше толкова усамотен човек. Всичко, което искаше, беше уединение, но не получаваше много. Постоянно някой я следваше“.

Харпър Ли от време на време е била и докачлива.

„Не беше безчувствена, но… – Селърс се поколебава, – не беше също и топъл човек.“

Разказва за време отпреди години, когато тогава 7-годишният ѝ син получил за домашно да попита съседа си три-четири въпроса за живота му.

„Ще ида да питам мис Нел“, провикнал се той и хукнал през улицата.

Няколко минути по-късно се върнал – видимо обезсърчен. Ли му отворила, но нещата не минали добре.

„Какво ти каза“, попитала майка му.

„Не давам интервюта“, отвърнало момчето.

През последните години здравето на Ли се влошава. Селърс разказва, че последния път, когато реално прекарва време с писателката, е като отишли заедно на закуска.

„По целия път за вкъщи, тя караше огромната си кола в насрещното платно – спомня си съседката ѝ. – Не можеше да го види. Бях уплашена до смърт.“

Последния път, когато я видяла, било преди няколко месеца в болничното заведение, където живееше Харпър Ли преди смъртта си. Тогава Селърс ѝ занесла цветя.

„Тя просто извика: „Не мога да виждам, не мога да чувам!“ Така че просто казах „довиждане“ и си тръгнах.“

Изпълнителният директор на музея в чест на писателката, Уанда Грийн, казва, че доколкото ѝ е известно, Ли никога не го е посещавала. Виждала я понякога на улицата и я поздравявала – а авторката просто отвръщала.

Според Грийн смъртта на Харпър Ли е загуба за града, но че „всъщност тя ще живее завинаги чрез книгата си“.

Хората тук знаят за втората книга на Ли, „И страж да бди да пост“, но не всички я приемат особено радушно.

„Прочетох я, защото беше на Нел – казва Селърс, – но нямаше нищо общо с първата книга.“

Успехът на „Да убиеш присмехулник“ – продаден в повече от 40 милиона екземпляра – носи и финансов успех на Монровил. Но връзката на града с Харпър Ли не е лека. През 2013-а писателката – или по-скоро нейните адвокати, бързат да посочат местните – съдят музея, като твърдят, че на сайта му и в магазина за сувенири се предлагат непозволено стоки като тениски с присмехулник и тематични чаши за кафе. По-късно спорът е уреден, но в града продължава да витае атмосфера на недоволство.

По-скорошни истории са в изобилие в Монровил покрай нивата на сигурност в „Медоус“, домът, където Ли прекара последната си година.

„Те имаха сигнал за пожар, а охраната дълго отказваше да пусне началника на пожарната вътре“, казва местният жител Шей Уайът Кенън.

Всичко това изглежда малко глупаво на хора, които са израснали, виждайки как тази възрастна дама храни патиците в езерото или се разхожда вечер. Въпреки това колко ексцентрична е била и колко странни са били отношенията ѝ с Монровил, никой никога не ѝ е желаел злото. Местните хора дори защитавали уединението ѝ, като отказвали да посочат къщата ѝ на зяпачи и почитатели, пристигащи в града.

Селър казва, че онзи път, когато отишла да посети Ли – нейна приятелка от четири десетилетия, един от охранителите стоял до нея:

„Беше съвсем близо. Казах си – за бога!“

В петък следобед на паркинга там охранител отпраща посетителите с думите:

„Имаме покойник в дома и управителят забрани посещенията“.

Цялата вечер и на сутринта в събота купища местни телевизионни екипи стоят на лагер на площада на съда, опитвайки да изкопчат някоя дума от минувачите. Някои наистина спират и изразяват общо чувство на загуба за една жена, която е държала само на собствената си компания цял живот.

После хората от Монровил продължават пътя си към кафенето, банката или пекарната. Продължават собствените си животи.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах