Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ода за завистта

Българите, които не рушат други българи, работят за доброто на България. А тези, които рушат, би трябвало да са проблем на здравеопазването и правната система

 - Ода за завистта

Може би някой ден аз или някой друг ще трябва да напише големия български роман за Голямата Българска Завист. Липсата на подобно литературно произведение, фокусирано върху точно този български недостатък, е предателство към България. Коя е тази България, която е създала и създава хора, изпълнени с това чувство, подчинени му ежедневно, ежечасно и ежеминутно, вдишващи и издишващи като болни дракони сярата на завистта, а от там и на омразата? България е абстрактно понятие, когато персонализираш поединично хората, минали и минаващи, макар и в периферията на живота ти, и оставили след себе си малка кафява диря с формата на българска роза. България за тях не съществува, нито пък знаят къде се намират извън параметрите на садо-мазохистичния затвор, в който са се самонаказали.

Тази сутрин се събудих с „тежко сърце“ и с мисълта, че има нещо нелепо в събуждането ми в удобното ми легло, в елегантното, приятно и красиво леговище, което наричам дом. В бомбоубежището ми. Скривалището. Крепостта на Милена, носеща като знаме и чест името си Фучеджиева. Нелепо е, защото извън стените му дебне страшна омраза, а през прозорците му виждам на пръв поглед нищо неозначаващи улици и хора, които са силно враждебна среда. Аз съм свикнала да живея в тази враждебна среда, откакто се помня. Комунизъм или не, тя не е станала по-добра – само е станала по-свободна. И слава Богу, защото без тази свобода нямаше да съм жива и да пиша тези редове. Щях да съм умряла от ужас, безсмислие и безлюбовие.

Любовта не е възможна сред озверели хора. Човек не може да живее в кулата й от слонова кост, а около него да вият гладни хиени, над главата му да кръжат лешояди, и всеки да очаква да го види МЪРША. Дори мъжете, с които съм имала подобие на любов – подобие, защото съм разбирала твърде бързо неспособността им да преминат границата на съревнованието им с мен, и съм им помагала, издигала съм ги на крилете си, които имам, въпреки всичко и въпреки тях – са се оказвали бездарни комплексирани спортисти. Любов ли?! Трудно победима съм в състезанието да дръпна напред пред този, който съзнателно или несъзнателно се опитва да виси на крилете ми. „Любовта“ се срутва под тежестта на всяко висящо патетично дребно чудовище. Плясвам с криле и отлитам, без да изпитвам грам наслада от свободното им падане. То не ми доставя удоволствие, а освобождение, светлина, простор и въздух за дишане.

Завистта в България е болест, за която министър Москов трябва да намери категоризация и да я включи в психическите заболявания. Знам, че този текст звучи много лично, и той е личен, но и не е. В три вечери подред чух три български жени с напълно различни професии, на различна възраст, талантливи и успяващи в заниманията си, да разказват историите на завистта. Да изливат пред мен някакви чудовищни сценарии, измислени от техни врагове с цел да ги унищожат. Да ги спрат. Да им срежат крилата. Да им счупят краката. Да ги ранят в сърцето така, че да не могат да продължат да бъдат талантливи, хубави, умни, успяващи.

Министърът на правосъдието трябва да намери категоризация за завистта като престъпление, ако министър Москов не я категоризира като болест. Ние, тези от другата страна на барикадата, се събуждаме твърде често с тъй наречените „тежки сърца“, и на секундата, в която ги почувстваме, спешно викаме на помощ оракулите на висшия разум, които моментално ни напомнят, че този живот, сега, тук, в нас самите, в телата ни, проснати на леглата – най-съкровеното и мирно място за всеки човек, не можем да сме ранени бойци, лежащи на бойно поле. Това е абсурдно. В следващата минута можем да катастрофираме напълно физически, „тежките ни сърца“ да спрат да бият и да ни няма.

И безсмислената тежест на завистта, обсипваща ни ежедневно с бомби – дроновете й, кръжащи над главите ни; танковете й, маскирани в привидно мирни улици; гранатите й, скрити в чантите и джобовете на познати и непознати врагове – изчезва все едно, че никога не е била, а ние – и вие! И ВИЕ!!! – сме били нейни заложници през целия си живот. През целия си живот, разбирате ли безсмислието на битката си – вие, главнокомандващи на обречена армия?! Утре всички ще бъдем мъртви и няма да има никакво значение, че с психопатска страст сте обяснявали, налагали и отричали нечии талант и можене.

Аз съм приела завистта ви като даденост, но не всеки има моята закалка и характер. Не всеки е самурай като мен. Не всеки може да обърне оръжието ви в своя полза – нещо, което правя откакто се помня. Всяка несправедлива дума и мисъл по мой адрес е оръжие, което ми подарявате и с което до този момент винаги съм ви побеждавала. Сериалите ми са най-гледаните, романите ми и публицистиката ми са най-четените, краката ми са най-дългите, свободата ми е най-голямата. Ясно ли ви е? Знам, че ви е ясно, но в името на събуждането ми тази сутрин с „тежко сърце“, аз ви дължа този виртуален шамар. Дължа ви го не само заради себе си, а и заради всички талантливи и успяващи въпреки вас хора, които се опитвате да унищожите. Мога да изброя имената на простаците и „интелектуалците“, които са създавали година след година лъжлив и несправедлив мой образ, но няма да го направя, защото те знаят кои са. Те са безличната армия от живи и мъртви орки и зомбита, разпадащи се разложени трупове на същества, чиято воня леко разваля сутрешния ми аромат на Un jardin sur le Nil. Окаяните същества, гърчещи се ежедневно в болезненото за тях и напълно безсмислено сравняване с мен. Или с другите, които също работят неуморно, за да реализират мечтите си и същевременно да бъдат полезни на обществото.

Тъжната ви победа е, че вече съм достатъчно опитна, за да не ме интересува спасението ви. Имах известни заблуди отдалече, живеейки в Америка, и благодаря на Бог, Силата и непримирите ми гени, че си спестих 20 години в комфорта на Ада ви. Но със заблудите е приключено. Общото благо и най-голямото постижение тук е само това, което лично можеш да създадеш с непоклатимата идея, че правиш добро на себе си, когато си гледаш работата, без да изпитваш завист и омраза спрямо никого. Дотам се свеждат нещата. Българите, които не рушат други българи, работят за доброто на България. А тези, които рушат, би трябвало да са проблем на здравеопазването и правната система. Закон срещу завистта. Лекарство срещу омразата. Това са реалните реформи, без които другата ще е нищо.

Каква прекрасна сутрин! Да се събудиш себе си. Талантлива, умна, красива и успяла. Не ми е жал за вас, мога да го кажа още веднъж: талантлива, умна, красива и успяла.


Всичко от Милена Фучеджиева

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах