„Одисей” на Джойс и влиянието му върху изкуството

Хайде, бъдете честни. Чели ли сте я или не?

Днес* е 16 юни, тоест Блумсдей – 24-те часа, в които Джеймс Джойс побира цялото действие в модерната си класика „Одисей”. Разпростиращ се на 700 страници, с изобилие от литературни алюзии и отсъствие на нормален сюжет и пунктуация, този роман едва ли е може да бъде наречен плажно четиво. Той е една от онези книги, които много от нас твърдят, че са чели, но всъщност не са.

Тук обаче сме в добра компания. С Анри Матис. През 1934-а французинът е поканен да илюстрира луксозното издание. Той намира прозата – като блуждаещите мечти на дъблинските герои – за напълно неразгадаема, но същевременно не иска да подмине чека от 5000 долара.

Решението му? Оставя книгата настрана и прави поредица класически рисунки, вдъхновени от Омировия „Одисей”, който Джойс използва като шаблон за структурата на собствения си роман.

Най-известният пример за визуално изкуство, вдъхновен от „Одисей”, е снимка на Ев Арнолд от 1955 г., на която Мерлин Монро чете романа на детска площадка в Лонг Айлънд. Най-сексапилната жена на XX век е стигнала до последните страници на най-великия роман на XX век. Внушението е, първо, че тя не е глупава блондинка; и второ, че „Одисей” не е книга само за ерудити, а за всички.

Глупава блондинка ли? Мерилин Монро чете „Одисей”. Снимка: Ев Арнолд.

Съдейки по малкия брой произведения на изкуството, вдъхновени от приказката на Джойс, публикувана преди 81 години, тя определено не прилича на книга за художници. Изводът може би е, че и те като Матис са я смятали за прекалено трудна за разбиране, за да бъде тълкувана: разколебани, съвсем естествено, от стилистичната сложност и многопластовите внушения. Пък и за да не се унижават от личното презрение на Джойс към визуалните изкуства.

За разлика от Пруст, който осейва „По следите на изгубеното време” с препратки към картини и художници, в „Одисей” Джойс споменава само едно платно („Къпеща се нимфа”, която виси над брачното ложе на семейство Блум). Страстен тенор, писателят замисля книгата си в музикален, а не художествен език: тя е същинска енциклопедия на ирландските фолклорни песни, а в глава 11 дори е обяснена многогласната им структура. И за да е още по-трудно, така и не ни е дадено никакво описание за външния вид на главния герой Леополд Блум.

Вследствие на това много художници – като концептуалиста Лорънс Уайнър (с неговия стенен Опус №843) и Джоузеф Косут (с неоновата му стенна инсталация „Одисей: 18 заглавия”) – решават да не създават реалистични образи. Вместо това те покриват стените с „парчета думи” от прозата на Джойс.

Американският абстрактен експресионист Робърт Мадъруел прави нещо подобно с 40-те офорта от „Сюита Одисей”. Всяка от творбите му граничи с калиграфия и по не съвсем очевиден начин има отношение към определен епизод от Блумсдей.

Почти калиграфски. Робърт Мадъруел и неговите офорти от „Сюита Одисей”.

Не че на романа му липсват ярки сцени, които да бъдат адаптирани от художник. Съвсем не. Вземете пасажите, които толкова скандализирали обществото от 20-те години на миналия век, че през онова десетилетие „Одисей” бил забранен заради сквернословие в по-голямата част от англоговорящия свят. Например мазохистичната сексуална фантазия на Блум, в която е унижаван от огромната съдържателка на публичен дом Бела Коен. Или финалната сцена, в която разочарованата съпруга на Блум – Моли, се самозадоволява.

Може би в такъв случай, повече от всяко друго литературно произведение, е добре да възприемаме „Одисей” като част от някое арт движение: например кубизма. Жорж Брак, Пикасо и Джойс са родени през няколко месеца и са били писани цели дисертации за връзките (нарочни или не) между творчеството на ирландеца и двамата художници. Подобно на кубистично платно, сцените в „Одисей” са фрагментирани, а после композирани повторно чрез заплетени преживявания и перспективи – за да бъде уловена по-добре реалността като цяло.

„Бутилка и риби”, Жорж Брак

Ако търсите най-добрия художник-тълкувател на „Одисей”, трябва ви Ричард Хамилтън, бащата на поп арта. Запленен от романа по време на досадната си военна служба в края на 40-те, Хамилтън копнее да създаде по един офорт за всяка от 18-те глави на романа. До смъртта си през 2011-а той успява да направи само 8, но в никакъв случай не ни оставя разочаровани.

„Той предвиди бледото си тяло”, Ричард Хамилтън

Хамилтън се гмурка в света на „Одисей” с главата напред. Например с картината „Той предвиди бледото си тяло” (1990). Картината е получила заглавието си директно от текста на Джойс. Тя предлага изключителна гледка – видяна през очите на самия Блум и вдъхновена от „Мъртвият Христос” на Мантеня – към Блум, който се е отпуснал във ваната.

„Къщата на Хорн”, Ричард Хамилтън

Имаме и „Къщата на Хорн”, пресъздаваща посещението на Блум в родилен дом, когато прозата на Джойс ловко картографира зараждането и еволюцията на английския език (чрез „Беоулф”, Чосър, Шекспир Джонсън, Дикенс и др.). За да не остане по-назад, Хамилтън представя фигурите в чакалнята като египетски релеф, статуя от Великденския остров, мадона на Белини, автопортрет на Рембранд. Накратко: той инспирира зараждането и еволюцията на изобразителното изкуство.

Хамилтън казва, че виртуозността, с която Джойс изтъкава от различни стилове на писане един пищен литературен гоблен, е повлияла на много от собствените му потпури като поп арт художник. Сстига някой художник да има смелостта да му се посвети, „Одисей” е подходящ за всяко арт движение – поп или абстракционизъм, кубизъм или концептуализъм. Свидетелство за абсолютното, ненадминато великолепие на романа на Джойс.

Честит Блумсдей.

* Джеймс Джойс умира на 13 януари 1941 г. Той е един от най-значимите писатели на XX век, а най-популярната му книга е „Одисей” (1922). Тази статия на Алистър Джеймс е публикувана за първи път през юни 2013-а, по случай Блумсдей.

Блумсдей, празникът на почитателите на Джеймс Джойс и романа му „Одисей”, се провежда всяка година на 16 юни в Дъблин и други части по света. Кръстен е на фамилията на главния герой Леополд Блум. Датата е 16 юни, защото тогава се развива цялото действие в романа.