Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ох, Тя и демоните в нас (откъс)

На български език излезе романът, вдъхновил новия филм на Пол Верховен - за него Изабел Юпер получи номинация за Оскар

Изабел Юпер получи номинация за Оскар за играта си във филма „Тя“ на Пол Верховен. - Ох, Тя и демоните в нас (откъс)

Изабел Юпер получи номинация за Оскар за играта си във филма „Тя“ на Пол Верховен.

Разголващата изповед на една откриваща себе си жена четем в романа на Филип Джиан „Ох…“. По романа, удостоен с наградата „Интеграл“ за 2012 г., е заснет филмът „Тя“ на режисьора Пол Верховен. За него актрисата Изабел Юпер получи преди дни номинация за Оскар, а заглавието достигна до късия списък в категорията за чуждоезичен филм.

Декември е само месец от живота на една жена – но месец, през който Мишел ден след ден се бори с демоните в себе си, рискувайки да се изгуби във водовъртежа на спомените, секса и смъртта.

Баща ѝ, масов убиец, от трийсет години е в затвора. Седемдесет и петгодишната ѝ майка е напът да сключи брак с два пъти по-млад от нея мъж. Бившият съпруг на Мишел разчита на нея, за да получи професионално признание. Любовникът ѝ е не друг, а мъжът на най-добрата ѝ приятелка. Синът ѝ има връзка с жена, бременна не от него. А самата Мишел е влюбена, без да знае, в онзи, който я е изнасилил…

На 26 януари (четвъртък) от 18:00 ч. във Френския културен институт ще се проведе литературна вечер „Отворени книги“, посветена на творчеството на Филип Джиан, известен с романи като „Ох…”, „37,2° сутринта“, „Проклета въртележка“ и „Навън към себе си“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Предлагаме ви откъс от „Ох…“ на Филип Джиан (изд. „Колибри“, превод: Красимир Петров).

Околността е потънала в тишина, светлината на залеза е тъй плътна. Каквото и да ни се случи, светът си остава все така прекрасен. Затова чувстваме по-силно ужаса, който ни сполетява. Преди да се разделим, Ришар не плешивееше, но от две години насам косата му бързо пада. Виждам как нежнорозовата кожа на темето му лъсва, когато се навежда

да целуне пръстите на ръката ми.

– Виж какво, Ришар, ако искаш да ме питаш нещо, направи го сега и ме остави, защото съм изморена.

Излизам на верандата в прегръдката на здрача. Заобиколена съм от съседи, прозорците им греят, алеята е обляна в светлина, в градините почти няма сенки, но аз не рискувам и оставам нащрек. Това е до болка познато състояние, което в началото почти не ме напускаше, но по-късно постепенно отслабна, а след като смених жилището си, отчасти се отърсих от него. Постоянно да се озърташ, готова да отбиеш нападението, а после да побегнеш с все сила в опит да се отървеш от евентуалните преследвачи. Всичко това ми е известно.

Минали са само четири дни. Паля цигара. Сега вече виждам по-ясно какво точно се е случило. Отидох да отворя вратата, защото чух Марти да мяука зад къщата и се запитах защо този глупав котарак не идва, но се сетих, че вероятно мъжът го е държал, за да ме накара да изляза – а аз тъкмо това и направих, оставих ръкописа, който четях, и отидох да видя какво става.

От чисто сексуална гледна точка не съм запазила почти никакъв спомен от нападението. Бях толкова напрегната – напрегната, все едно се опитвах да избягна наведнъж всички посегателства над мен от страна на баща ми – че напълно изключих и така и не усетих самия акт. Затова не бях в състояние да кажа по какъв начин е реагирало тялото ми и как да се избавя от негодуванието и яростта, които ме задушаваха.

Нямах нито разкъсвания, нито натъртвания. Кожата е раздразнена, но това бързо ще мине. Рядко правя анален секс и затова имах леко кървене, но не беше сериозно. Почти нищо друго. Нямам никакъв зрителен спомен. Съдържанието на съобщението, подигравателният му тон и презрителното отношение ме навеждат на мисълта, че това е наказание, със сигурност свързано с работата ми или с миналите деяния на баща ми, от страна на някой, който ме познава.

Като се изключи бузата ми, за която е достатъчен малко фон дьо тен, имам отвратителни синини над лактите и по китките, където ме е стискал като в клещи, за да ме притисне към пода, но ги прикривам с дълги ръкави. Това е всичко. И слава богу. Поне не се налага, както при други пострадали, да диря обяснение за подуто око, счупен зъб, патерица или дори далеч по-лоши неща; поне разполагам с възможност сама да реша какво да предприема по-нататък, ако изобщо реша да предприема нещо, не се чувствам една от безбройните изнасилени жени, нямам желание да приемам съдбата им, да стана част от тяхната общност. Нямам намерение да напускам работа, да се разсейвам, а напротив, да съсредоточа върху нея цялата си енергия. Не съм получила даром длъжността, която изпълнявам сега, но от друга страна, съзнавам колко съм уязвима, предвид вълната от съкращения – никой не е в безопасност, моментно отпускане и губиш всичко – така че положението е ясно.

Мама се обажда и отново започва да ми досажда по повод баща ми. Смята, че мога да отида да го видя около Коледа, като твърди, че това ще са последните моменти, когато е все още на себе си.

Затварям, без да кажа нищо.

Прибирам се у дома и веднага заключвам. Проверявам всички врати и прозорци. Качвам се в спалнята.

Марти скача от леглото, протяга се и се прозява. За вкъщи избрах спрея „Гардиън Ейнджъл“ с обезвреждащ газ, който изстрелва шест милилитра активно вещество със скорост сто и осемдесет километра в час.

Разделих се с Ришар, преди той да е научил за връзката ми с Робер Ванжерлов, защото не исках да го наранявам излишно. Никога не съм имала намерение да го оскърбявам. Бездруго ме е срам, че спя с мъжа на Ана, която беше и си остава моята най-добра приятелка. Ала инак щях да умра от скука, инак ми идваше да се обеся и ето че един ден се появява Робер Ванжерлов, съвсем обикновен мъж, малодушен, прозрачен, с донякъде глупава усмивка, но вие си казвате „Защо не?“, колебаете се, разпадате се на безброй клетки нерешителност и накрая започвате връзка: бял мъж, с коремче, любезен, но невзрачен, от когото не знаете как да се отървете, да не говорим, че като любовник е пълна нула. И нищо повече.

Той ми се обажда:

– В края на седмицата Ана ще отсъства. Дали не бихме…

Прекъсвам го.

– Робер, в момента никак не съм настроена.

– Така ли? Защо? Ще бъда тук няколко дни.

– Зная, Робер. Нищо не мога да направя.

– Дори с презерватив ли?

– Да, съжалявам. Как мина пътуването? Продаде ли много обувки?

– Италианците са на път да ни изместят от пазара. Давам си най-много една-две години.

– По принцип тук ли ще си за празниците? За себе си не мога да кажа със сигурност. Още не съм решила.

– За празниците трудно ще мога да се откача.

– Зная, че при теб винаги е било така по празниците, но няма значение. Наясно съм с твоето положение. Знаеш, че не съм от жените, които създават проблеми.

Затварям.

Същинско чудо е, че все още никой не е разбрал за нас двамата. Веднъж по време на разговор Ана ми призна, че си е избрала мъж с посредствена външност, за да ѝ е мирна главата. Оставих думите ѝ без коментар.

Бих искала да си останем приятели с него, дори ако скъсаме, но откровено казано, не ми се вярва да стане така. Познавам го прекалено добре, в леглото не преживях с него кой знае какво, но не вярвам да ме приеме просто като приятелка. Такова е впечатлението ми. Ришар така и не можа да се сближи с него. „Мамка му, как въобще е успял да я съблазни?“ Същия въпрос задава всеки път когато сме били на вечеря заедно с тях и той напразно се е опитвал да флиртува с нея. „О, това е истинска загадка, Ришар. Сам знаеш, че никой не може да обясни защо двама души се събират? Виж самите нас. Пълна мистерия, нали?“

Това се случи преди две години. Месец по-късно се разделихме и аз успях да си отдъхна. Най-после сама. Свободна. Избавена от съпруг, чиито пристъпи на лошо настроение бяха станали непоносими, избавена от син, за когото не знаех с какво всъщност запълва времето си, а що се отнася до Робер, не се чувствах дотам обвързана, че да имам желание да скъсаме.

Какво откритие. Днес, от дистанцията на времето, мога да кажа, че самотата е най-прекрасният дар на този свят, единственото възможно убежище.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах