Омагьосаната нация

Няма новина: тук, на Балканите, миналото продължава да е настояще. Подсмихвахме се на македонците заради „антикизацията” или „буцефализацията” (по името на коня на Александър Македонски Буцефал) – тя трябваше с тухли и бронз и с днешна дата да им „върне” точно на централния площад в Скопие онова, което според тях историята несправедливо им е отнела (или съседите неоснователно са се опитали да си присвоят): велики личности, архитектурни стилове, световна слава…

Подсмихваме се, докато ние самите усилено изграждаме „до керемида” старини (за предпочитане средновековни крепости); масово одобряваме шестметровия паметник на цар Самуил, който изглежда като че ли е успял да избяга от площада в Скопие (нали все пак византийският император Василий ІІ е наречен Българоубиец, а на Македоноубиец), за да се възправи гордо в градинката пред „Света София”; определяме за най-добър български филм на всички времена „Време разделно” – да не би да си помисли някой, че травмата от турското робство може да бъде лекувана (впрочем, същата работа вероятно се очаква да свърши паметникът на цар Самуил по отношение на византийското робство, нищо, че ако направите анкета, повече от половината отговорили със сигурност няма да знаят за такова; ще ми се да мисля тогава, че сме оставили паметника на Съветската армия, за да пази жива травмата от съветското робство, ама надали).

Сред критичните и иронични бележки към паметника на цар Самуил (появиха се и такива от страна на тесен експертен кръг) се чу, че прилича на герой от комикс (допълнителни основания за аналогията сякаш дава опитът с монументални средства да се разиграе напрегната драматургична ситуация: царят вижда своите ослепени войни, изобразени от създадената преди десетилетия скулптурна група от другата страна на улицата, и в този момент, както настояват някои историци, получава сърдечен удар; липсват само балончета с мислите над главите на участниците в сцената).

Тези пък, които протестират срещу строителството на нови старини, ги определят като исторически Дисниленд (това са паркове, където въображаемото се представя за реалност, подходящи предимно за деца, но подтикващи и възрастните да се вдетиняват; впрочем, първият такъв, създаден от самия Дисни, през 2015-а чества шейсетгодишен юбилей; френският социолог Бодрияр твърди, че Дисниленд се явява, за да прикрие факта, че и всичко останало се е превърнало в Дисниленд).

Прочетох и друго: млади зрители споделят, че са гледали „Време разделно” като филм на ужасите (за този жанр, забранен за деца, е характерно, че с екранни средства предизвиква силен страх на талази – тъкмо си се поуспокоил за кратко и идва следващото още по-голямо зверство; психологическата икономика на страха може да е различна: на принципа на катарзиса да те освобождава от него, или обратното – дълго след филма да не можеш да дойдеш на себе си и да се чудиш защо си си го причинил; така или иначе, основното послание за жанра е страхът, а не породилите го обстоятелства).

Общото между комикса, Дисниленд и филмите на ужасите е, че принадлежат на масовата култура. Подобни връзки не са особена находка, но помагат да се разбере, че от изкуството днес (било то кино, скулптура или архитектура) очакваме отново да направи миналото обитаемо, да ни пренесе там, да се отъждествим с героите му. Което е по силите именно и на масовата култура, защото тя обратно на високата се възприема „отвътре”, дава ти шанс да се „проектираш” в произведенията й, да ги живееш като собствения си живот.

Баба обичаше да казва за героите от сериалите: „Горкото момче за един ден отслабна от мъка”. Беше искрена в съчувствието си, но за разлика, да речем, от режисьора на „Батман” Кристофър Нолан едновременно с това се шегуваше с искреността си. А Нолан направо настоява: „Супермен е модерният Бог, докато Батман е съвременият Херкулес. Супергероите попълват една празнина в попкултурата, като тяхната роля е на героите от гръцката митология. За мен Батман трябва да бъде взет абсолютно насериозно”.

Трябва да отбележим, че кичът е естествена част от масовата култура, така че по нейните закони при употребата на изкуството за съживяването на миналото няма как да имаме особени естетически претенции. За сметка на това обаче можем като баба да кажем за бронзовия Самуил в градинката: „Виж как гордо страда човекът!”. И ще го прави години, десетилетия, векове, всеки път щом някой мине покрай него, стига, разбира се, да не е капризен интелектуалец, неолиберал, родоотстъпник и други такива, които отказват да играят тази игра на минало.

Впрочем, тя далеч не е невинна. За масовата култура е характерна отчетливата разпознаваемост на „добри” и „лоши” и за да можем да се идентифицираме с първите, да придобием славата им, трябва дълбоко (за час-два обикновено) да мразим вторите, да искаме да ги унищожим, при това през хиперболите на една опростената художествена стилизация. Така е в екшъните, трилърите, криминалетата, булевардетата и пр., но със съществената разлика, че те нямат директни исторически референти, а оттам и политически адресати, натрупаните емоции са слабо преносими към социалната реалност. Омразата е фикционално летлива, изчезва с „падането на завесата”. Докато колективното преживяване на миналото във формите на масова култура генерира враждебна реч, сходна с тази, която радикалните националисти използват за привличането на гласоподаватели. Нейната функция е да превърне с образи и думи различния (етнически, религиозно, политически) във враг. За да си от „добрите”, т.е. от патриотите, непременно трябва да намериш „лоши”, които да мразиш и очакваш изкуството така да преработи миналото, че да ти ги набави с днешна дата.

Даниела Горчева от Холандия ми писа по повод на паметника на цар Самуил (вярно, в лична кореспонденция, но в защита на значима публична позиция), че важна е не естетическата оценка, а националното чувство, което в моменти на изпитания са засилва и не бива да бъде омаловажавано с претенциозни аргументи. Разбирам я, въпросът е как то може да бъде освободено от плена на миналото, от неговите травми и наивизми, за да завърти „турбините на обществото” днес в един свят без граници.

Прилича на „разомагьосване на нацията”. Вместо това, обаче, дефилето на магьосници не спира.

Бел. ред. – анализът е публикуван в списание „Ескуайър“.