Омекване на стоманените вождове

„Образът на вожда“ показва Музеят на социалистическото изкуство… Освен Вожда, в изложбата са още теоретици и идеолози на революцията, народни трибуни, гениални стратези, най-общо казано – държавни и партийни ръководители. Знаете ги, особено ако сте поживели малко в тяхното време. Те бяха навсякъде – от уродливите бюстчета на Ленин в почти всяка канцелария, до пионерските значки с Маркс, Ленин, Димитров, от портретите в коридорите на всяко училище, до стенописите в НДК и паметниците по площадите. 

Почти всеки българин е виждал портрети на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Георги Димитров, Вълко Червенков, Брежнев, Тодор Живков… Всички те имат много общи черти, а сред тях и една необяснима от медицинска гледна точка особеност. Въпреки че са мъже на възраст, обикновено в 50-те си години и отвъд; въпреки че всеки от тях е изчел и изписал много – нито един от тях не носи очила.

Поне не и на портретите, нито на официалните фотографии. Това ги изпраща директно в света на супергероите, въпреки че общо взето са суперзлодеи. Но няма как да носят очила – иначе току-виж влезли в категорията „дебел, пее в хора и носи очила“. Не, героят на работническата класа не може да носи очила. Той има орлов поглед, с който вижда ясно и в тъмното минало, и в сложното настояще, и в светлото бъдеще.

Четирите „конника на революционния апокалипсис“ – Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин

От днес всеки може да се убеди лично във величието, простотата, красотата и добротата на пролетарските идоли – а също и в прислужническата роля на тогавашното изкуство, като посети новата изложба в салона на т.нар. Музей на социалистическото изкуство, „Образът на вожда“. Пет години след откриването на музея, това е първата изложба в дългосрочната му програма. И както личи, скоро втора няма има, защото тази ще остане чак до есента – ноември 2016 г.

Кураторът на изложбата Николай Ущавалийски – завеждащ филиала Музей на социалистическото изкуство към Националната галерия, е подбрал 70 произведения на живописта, скулптурата и политическия плакат, каталози, списания и албуми с репродукции от 50-те до 80-те години. Като коментар са добавени цитати от идеологическата критика през този период, които днес звучат смешно, но през 50-те са звучали страшно.

Например – Богомил Райнов учи художниците как трябва да рисуват Георги Димитров:

Богомил Райнов, „Проблеми на изобразителното изкуство“, 1950 г.

През периода съществува строга йерархия на жанровете – и най-високо място в нея заемат портретите на вождовете. В изложбата са представени и две гигантски фигурални композиции със сюжети от историята и социалистическото строителство, в които главната роля играят двама вождове. В едната Димитров громи фашизма пред съда в Лайпциг, в другата благодарни селяни носят подаръци на Вълко Червенков.

Малцина от най-известните ни творци са успели да се опазят от поръчка за портрет от властта. А мнозина са го правели и съвсем доброволно – това им е гарантирало професионален престиж и политически актив.

Златю Бояджиев, „Тодор Живков“, скулптурният потрет вдясно е на Димитър Остоич

Един от няколкото портрета на Живков в изложбата е особено интересен. Рисувал го е Златю Бояджиев, майстор с предпочитания към пейзажната живопис. Представете си го: през 1972 г. той е на 69 г., намира се в Париж, където ще открива изложба и сяда да рисува портрет на Тодор Живков – както изглежда по снимка.

В показаните произведения ясно може да се проследи как с омекването на политическия климат, с отслабването на идеологическата хватка – стоманените погледи и твърдите изражение на вождовете също омекват и отслабват, художниците се опитват да им придадат почти човешки вид. Но творческите интерпретации по темата от 70-те и 80-те години просто са друг вид пропаганда – също както и повърхностния академичен натурализъм на сталинския култ.

Детайл с по-реалистично нарисуван Живков от творбата на Теофан Сокеров „Честване“, 1976 г.

Експозицията представя творби от един период, към който – по думите на шефката на Националната художествена галерия Слава Иванова – „доскоро се отнасяхме твърде емоционално – но вече настъпва времето, когато можем да си позволим коректния, обективен тон и подход – подхода на историята на изкуство“.

Под съмнение е дали докато някои от най-активните участници във въпросния период, определян от историците като тоталитаризъм, все още са живи, това е напълно възможно. Още повече, когато такива фигури продължават да играят решителна роля в администрирането на културата. Например Светлин Русев, един от най-известните и продуктивни български художници, председател на Съюза на българските художници в значителна част от показания в изложбата период, случайно или не – не присъства в изложбата, въпреки че има с какво.

Но е добре, че най-сетне нещо в този музей се раздвижва, че започва да личи и критично отношение към тоталитарното изкуство. Може би няма да е скоро, но един ден със сигурност институтът ще сбъдне първоначалния си замисъл да стане Музей на тоталитарното изкуство. И това тогава вече няма да е пълен просто с „чудесни произведения, какво като са портрети на Тодор Живков“, както казваше Вежди Рашидов.

Никола Мирчев, „Ленин“ (1970) с недобри очи

Володя Кенарев, „Людмила“, 1986 г.

Иван Б. Иванов, „Вождът на международния пролетариат”

Гравюра от Преслав Кършовски, „Ленин“

Магда Абазова, „Ленин“ – един от малкото портрети на вожд с очила