Скайп родители

„Мамо, много ме боли гърлото. Не мога да преглъщам и не мога да говоря. Стой така на камерата, говори ми нещо, че ми е много самотно иначе…“

Легнала е на дивана, бледото й личице е потънало във възглавницата, одеалото е покрило слабите й рамене, а гласът й едва гъгне в микрофона на компютъра й. Аз съм от другата страна. Гледам вторачено в екрана, за да регистрирам всяко помръдване на мускулчетата й и да се опитам да разбера по тях какво и колко я боли. Окото на камерата ми свети в безмилостно синьо-бяло и ме кара да се чувствам като на разпит. Със собствената ми съвест, която ме обстрелва с въпроси от упор: „Не се ли чувстваш виновна, че си толкова далече?“, „Не ти ли пука за болното ти дете?“, „Спокойно ли ти е, като я гледаш така?“, „Каква майка си ти?!“…

Каква майка съм аз…

Докато я гледам на притреперващия образ от екрана, ми се иска да я погаля. Докосвам компютъра и пръстите ми се опитват да заменят усещането за безлична пластмаса със спомена за кожата на моята дъщеря. Затварям очи и докато ръката ми се движи във въображаема милувка в пространството, сякаш за мъничко усещам топлината й. Има температура. Гори в 38 и нещо, очите й плуват като в изпотени чаши, а клепачите й сами се затварят под тежестта на болестта. Представям си как я галя по косата. Събрана е на кокче – малко, свито на кълбо котенце, легнало до главата на детето ми.

„Съвсем скоро ще се оправиш – чувам се да казвам с престорено бодър тон. – След втория прием на антибиотика всичко ще тръгне по-бързо, ще видиш.“

Повтарям го три пъти. Не спирам да говоря, за да не се разрева. Само й е до това на моята шестнайсетгодишна, малка, бързо пораснала, мъдра принцеса – майка й – тази, дето е на 3000 километра разстояние, през девет планини в десета и през девет царства в десето – да се разплаче горко. Затова говоря, да не й е самотно.

Разказвам за времето. Че при нас е топло, неочаквано за тоя сезон, казват… друг път по-студено било, ама тая година…, но не се оплакваме, кучето се къпе в морето, а е февруари, представяш ли си?!… Излизаме малко – нямаме още много приятели, а малкото, за които ти разказвах, ходят на работа… Пак да ти разкажа за тях ли? Ами Митко и Нели, много симпатични…, имат двама сина, страхотни момчета, единият е музикант, другият се е занимавал с кино… и говорят български, не са го забравили, вкъщи техните само на български им говорят… Вчера правих ябълков сладкиш по една нова рецепта. Като си дойда, ще ти го направя, много е лесен. И тирамису се научих да правя… Никак не е трудно, аз все съм си мислела, че е трудно, пък то не е… Чета български автори, а вие сега по българска литература кои автори учите… не, не ми отговаряй, забравих, не бива да си натоварваш гласа! Аз ще говоря… та четох една книга…

Моето болно момиченце от другата страна на компютърната ни връзка ме слуша. Усмихва се на разказа ми и от време на време отпива от чая си. Взела си е хапчето, температурата й пада, виждам я как се унася за малко, но продължавам да й говоря, за да я държа още малко до себе си. Моля се връзката да не се разпадне, защото така поне я виждам – на екран, в рамките на отредените ми инчове, там, у дома. Другото „у дома“. Вкъщи, в България.

В страната, където я родих. С надеждата да расте пред очите ми, а после, след много време, аз да остарявам пред нейните.

Близо шестнайсет години след онзи априлски ден, в който се появи на бял свят заедно с цъфтящите плодни дървета и пеещите птици в пет сутринта, сме толкова далече една от друга, че нито една от онези успокояващи мисли на съвременните родители от дистанция не може да проработи. „Е, сега светът е глобален – един самолет и си при нея!“. „По-добре е за децата – стават самостоятелни, като се налага да се оправят без мама!“. „Ей го къде е – хващаш самолета и след четири часа се заедно!“. „Важно е ти да се устроиш – това ще е добре и за нея“…

Когато си емигрант и си родител, чието дете е останало в родината, си повтаряш тези мантри непрекъснато. Сутрин, когато се събуждаш, гледаш часовника, за да си представиш какво точно прави сега. През деня, когато се чудиш яло ли е, студено ли му е, как е минало в училище, обидили ли са го днес, похвалили ли са го… Вечер, когато се чуете и гласът му звучи толкова спокойно, а ти се опитваш да го задържиш по-дълго на телефона, за да усетиш как наистина се чувства и какво наистина се случва. Задаваш тъпи въпроси, чуваш лекото отегчение в слушалката, но продължаваш да дърдориш какво ли не, само и само да не губиш и секунда от малкото ви общо време. Стремиш се в разговорите ви да запомниш всички подробности и следващия път да питаш адекватно – „какво стана с еди-кой си?“, „а как мина еди кое си?“ , „беше ли на еди що си и остава ли онази уговорка за другата седмица в сряда, за която ми каза вчера?“… Всичко от живота на детето ти е важно – много по-важно от времето, когато си беше у дома и родителството ти имаше конкретни, делнични измерения. Сега трябва да свикнеш с други неща. Да не знаеш как е облечена днес. Не си наясно какво е закусила и закусила ли е изобщо. Имаш бегъл спомен какво ти каза, че ще прави след училище. Няма как да разбереш заредила ли си е картата за градския транспорт, забравила ли си е кецовете в училище, взела ли си е витамините. Доверяваш се на кратките телефонни контакти и в останалото време се молиш просто всичко да е наред и…, да, и „господ да я пази“. А когато ти каже, че си ляга, целуваш глуповато слушалката, дишаш дълбоко, сядаш изтощена на дивана там, в новата ти, толкова не твоя още къща, и си сипваш чаша вино. За да омаеш за малко ръфащото чувство за вина и бездънната липса.

Самоуспокоявам се, че толкова хора са като мен – скайп или фейсбук родители. Гледам да не претеглям „за“ и „против“ емигрантството – ясно е, че не съм тръгнала нанякъде си от желание да приключенствам. И още е ясно, че е в търсене на по-уредения живот, в който и тя, моята дъщеря, един ден да може да се впише. Ще учи навън, разбира се. Защото и тя знае, че в страната, в която съм я родила, е безнадеждно. Подготвя се за своето собствено емигранство, в което й трябва някакъв модел. Приемам се за този модел. Уча я на него така, както я учех да държи лъжица, да си мие зъбите, да поздравява. Уча я да е чужденец. Да се справя с напускането на любимите и познати неща и да се отваря към света. Да замества носталгията с любопитство и да се бори на места, към които не принадлежи. Уча я да търси щастието си и да не забравя, че точно то е основната мисия на собствения й живот. Така се надявам да я възпитам на щастие. Въпреки така тъжната ситуация, в която няма как, поне сега, да сме заедно.

На нея й е по-леко. Организирала е живота си по своя тийн модел. Станала е отговорна и причинно-следствена. Управлява делниците и празниците си с умението на ловък мениджър и ме изненадва с хладнокръвието и позитивизма си, в които уж аз се канех да я тренирам. Страхотна е. Съвременно момиче на технологиите, мечтите, онлайн комуникациите и виртуалните проекти, в които границите отдавна са въпрос на кликове. Едно модерно човече, за което мама е онази щура жена, която непрекъснато се притеснява „за глупости“…

През това време аз, виртуалната майка емигрант, гледам да уреждам живота си така, че да откъсвам време и средства за новата ни среща. Живея от самолетен билет до самолетен билет. С кацането си обратно в новото „вкъщи“ купувам следващия билет – така поне имам усещането, че не съм еднопосочно отпътувала от детето си. Делят ни около три хиляди километра. В тях има долини, планини, реки, равнини и много море. Някъде там се простират милиони животи, в които се случват житейските съдби. Моята лети над тях, за да стигне до детето ми – там, на дивана, където горящата й от температура глава така тихо и смирено е потънала в скута на дивана, вместо в моя…

Двайсет и четири часа по-късно съм в самолета. Купила съм първия възможен и не така безбожно скъп билет, за да излетя. Не издържам да я гледам там, в инчовете на компютърния екран, през девет планини в десета и през девет страни в десета, да преглъща болестта си и да ме моли просто да й говоря, за да не е сама. Когато отключвам вратата на софийския си дом, тя е почти напълно здрава. Влязла е отново в обичайния си момичешки живот. „Мама се прибра“, казвам й, все едно е още малко момиченце. Тя ме прегръща, а аз съм щастлива просто да вдъхна аромата на косата й.

Не знае в какво съм превърнала душата си. И не й е работа да знае – не създаваме децата си, за да се възхищават на личните ни жертви и подвизи. Сигурна съм обаче в едно – сега моето пораснало момиченце знае, че понякога изборите, които правим, са тежки за понасяне, но пътеките винаги са много. Знае, че когато има нужда от мен, аз ще намирам начин да съм наоколо. През триста или три хиляди километра, през девет планини в десета, над морета, океани и виртуални реалности…

Всичко от Мария Касимова