Описанието на Даниел Дефо за чумата отпреди 335 г. е като за COVID-19

През 1665 г. чумата покосява Лондон, отнемайки почти 100 000 живота. През 2020 г. година „чумата“ COVID-19 коси не само в Лондон, но и в целия свят, като само във Великобритания до момента е отнела живота на около 45 хил. души. Ново издание на „Дневник на чумавата година“ от Даниел Дефо кани читателите да потърсят паралел между двете зарази, разделени от 335 г. Разказът на Дефо за първи път излиза в самостоятелно издание от изд. „Апостроф“, със стария превод на Васил Атанасов, и вече може да се открие на българския книжен пазар.

Укриване на смъртни случаи, паника сред обществото, ограничение в движението на гражданите, неясен курс на управлението на властите не са новини само на днешния ден. Макар да е преживяло не една пандемия, човечеството все още не е развило рефлекси да се справя с подобни зарази, става ясно от записките на Дефо.

Всъщност, докато чумата вилнее из Европа, писателят е само на пет, затова и „Дневник на чумавата година“ не се смята за документално четиво. Въпреки това историците го считат за едно от най-детайлните и достоверни художествени произведения за събитията от 1665 г. Изследователите смятат, че Дефо разчита на обстойните дневници на чичо си Хенри Фоу, за да създаде ярка хроника на епидемията и жертвите ѝ.

В книгата следваме героя на Дефо Х. Ф. по улиците на преобразения град – пътищата са призрачно празни, вратите на заразените къщи са отбелязани червени кръстове, колите на мъртвите са се запътили към изкопаните в гробищата ями. Срещаме и ужасените жители на града, в който освен болестта върлуват страхът, изолацията, звуците и миризмите на човешкото страдание. И всеки човек има история, която трябва да бъде разказана.

Шокиращо яркото описание на съсипания от болестта Лондон прави „Дневник на чумавата година“ може би най-убедителният разказ за Голямата чумна епидемия, писан някога.

Предлагаме ви откъс от „Дневник на чумавата година“, предоставен от изд. „Апостроф“.

Следващото съобщение се отнасяше за седмицата от 23-и до 30-и май, когато умрелите от чума бяха седемнадесет. За сметка на това броят на погребаните в енорията Сейнт Джайлс беше петдесет и трима ‒ страшно голям брой! ‒ и от тях само девет бяха посочени като умрели от чума. При по-внимателна проверка от мировите съдии, извършена по искане на кмета, се оказа, че всъщност имало още 20 души, умрели от чума в енорията, но те били вписани като умрели от петнист тиф или от други болести, извън случаите, които били укрити.

Но тези неща бяха незначителни в сравнение с онова, което последва, защото настана горещо време и от първата седмица на юни заразата се разпространи страшно бързо. Цифрите в съобщенията нараснаха много: случаите на треска, петнист тиф, лоши зъби започнаха да се увеличават, защото всички, които можеха, прикриваха болестта, за да не би съседите да ги избягват и да откажат да разговарят с тях, а също и властите да не затворят домовете им, нещо, което още не се правеше, макар че заплашваха да го сторят; самата мисъл за това ги ужасяваше.

През втората седмица на юни в енорията Сейнт Джайлс ‒ все още огнище на заразата ‒ погребаха 120 души и макар в съобщението да се казваше, че шестдесет и осем души умрели от чума, всички говореха, че броят им бил поне сто, като ги пресмятаха по обичайния брой на погребаните за една седмица.

До тази седмица в деветдесет и седемте енории на Сити нямаше случай на чума, с единственото изключение на споменатия французин. Сега в Сити умряха четирима: един на Уд стрийт, един на Фенчън стрийт и двама в Крукед Лейн. В Съдък изобщо нямаше чума ‒ нито един човек не беше умрял от чума на другия бряг на реката.

Аз живеех отвъд Олдгейт, някъде по средата между Олдгейт Чърч и Уайтчапъл Барс, отдясно, т.е. на северната страна на улицата, и тъй като заразата не беше достигнала до тази част на града, в нашия квартал хората продължаваха да живеят спокойно. Но в другия край на града хората бяха страшно разтревожени и по-заможните, особено знатните и благородниците от западната част на града, напускаха Лондон на тълпи с все семействата и прислугата си по съвсем необичаен начин. Това личеше особено много в Уайтчапъл, т.е. Брод стрийт, където живеех самият аз: нищо друго не се виждаше, освен коли и двуколки с багаж, жени, прислуга, деца и прочие, както и карети със знатни люде и придружаващи ги ездачи ‒ всички бързаха да заминат; след това се появиха празни коли, двуколки и запасни коне със слуги, които очевидно се връщаха или са били изпратени от провинцията да пренесат още хора; освен това се виждаха голям брой конници, някои сами, други придружени от слугите си ‒ повечето натоварени с багаж и готови за път, както всеки можеше да разбере по външността им.

Това беше страшна и тъжна гледка и тъй като трябваше да я гледам от сутрин до вечер (всъщност друго за гледане нямаше), тежки мисли ме изпълниха за бедата, сполетяла града, и големите нещастия, които очакваха онези, които щяха да останат в него.

В течение на няколко седмици хората толкова бързаха да заминат, че човек едва можеше да се добере до вратата на кмета ‒ тълпяха се около нея, блъскаха се, за да се сдобият с паспорти и здравни свидетелства за онези, които щяха да пътуват в чужбина, тъй като без тях нито пропускаха да се преминава през градовете по пътя, нито да се пренощува в който и да е хан. И тъй като през този период никой не беше умрял в Сити, кметът издаваше здравни свидетелства на живеещите в деветдесет и седемте лондонски енории и в Либъртис без никакви затруднения.

Това бързане, казвам, продължи няколко седмици, т.е. през целия май и юни, и то по-скоро защото се носеше слух, че правителството щяло да нареди да поставят контролни постове и бариери по пътищата, та да попречат на хората да пътуват, и че градовете по пътищата нямало да позволят на лондончани да преминават през тях, защото се боели да не би да пренесат заразата, макар и, поне отначало, слуховете да бяха безпочвени и плод на хорското въображение.

Вече започнах сериозно да се замислям и за себе си, да се питам какво да правя и какво да предприема, т.е. дали да реша да остана в Лондон, или да заключа дома си и да избягам, както сториха съседите ми. Говоря за това толкова подробно, защото не зная дали няма да бъде от полза за онези, които ще дойдат след мене, ако се озоват в същата беда и ако ще трябва по същия начин да вземат решение; затова искам разказът ми да бъде за тях по-скоро поука как да действат, отколкото повествование за онова, което сторих, защото съзнавам, че те не биха дали и пукната пара да узнаят какво ми се е случило.

***

Една сутрин, както размишлявах по този въпрос, ми мина през ум, че тъй като нищо никога не ни спохожда без волята на Всевишния, в тези осуетявания на отпътуването ми има нещо необикновено и че трябва да помисля дали те не сочат нещо, дали не ми говорят, че волята на провидението е да не замина. Следната ми мисъл бе, че ако действително Божията воля е да остана, Бог е в състояние да запази живота ми сред смъртната опасност, която ме заобикаляше. Рекох си, дали ако се опитам да се спася с бягство от дома си и се опълча срещу тези предзнаменования, които приемах за божествени, това нямаше да означава един вид бягство от Бога и че той можеше да изпрати своето наказание да ме настигне когато и където пожелае.

Тези мисли отново съвсем разколебаха решението ми да замина и когато пак говорих с брат си, му казах, че съм склонен да остана и да приема съдбата, която Бог ми беше отредил; обясних му, че смятам за свой дълг да постъпя така по причините, които посочих.

Брат ми, макар и твърде набожен човек, се изсмя, когато споменах за предзнаменованията на провидението. Разправи ми няколко истории за подобни безразсъдно смели хора, както ги нарече, като мене; каза ми, че ако действително не можех да пътувам поради болест или някакво друго страдание, аз трябваше да се подчиня на Божието указание и бидейки в невъзможност да замина, да приема указанията на този, който, като мой създател, има неоспоримото върховно право да разполага с мен; тогава не би било трудно да определя кое е знак на провидението и кое не. Но да приема като знак на провидението да не напускам града това, че не съм успял да наема кон, или защото слугата, който щял да ме съпровожда, ме изоставил, просто било смешно ‒ нали съм здрав и имам ръце и крака и други слуги, съвсем лесно бих могъл да вървя пеш един-два дни; при това имах валидно здравно свидетелство и бих могъл да наема кон или да взема пощенската кола, което би било по-удобно.

Тъй като брат ми беше търговец и както вече споменах, преди няколко години се бе завърнал от Лисабон, той започна да разказва за пагубните последствия на вярата на турците и мюсюлманите в Азия и другаде, където бе ходил. Казваше, че като разчитали на вярата си в предопределението на съдбата, те смятали края на всекиго начертан и неизменно предварително определен; затова равнодушно ходели по местата, където се ширела болестта, и разговаряли с болните, поради което измирали по 10 000–15 000 души на седмица, докато европейците или търговците християни се затваряли в домовете си, не допускали никого до себе си и така обикновено избягвали заразата.

Тези доводи на брат ми отново ме накараха да променя решението си и аз започнах да мисля за заминаване; съответно се разпоредих да се подготви всичко необходимо за пътуване. Междувременно болестта се беше разпространила наоколо. Според съобщенията погребаните бяха достигнали до 700 души седмично и брат ми каза, че не смее да остане повече в Лондон. Помолих го да ме изчака до следния ден, за да размисля и взема решение, тъй като вече бях подготвил всичко, доколкото беше възможно, по отношение търговските си работи ‒ натоварил бях човек да се занимава с тях и не ми оставаше друго, освен да реша какво да правя.