Опитът за биография на Ботев от Захарий Стоянов

„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.”
Христо Ботев

Ново издание на „Христо Ботйов. Опит за биография” от Захарий Стоянов излиза на родния книжен пазар в навечерието на Националния празник 3 март. Това е един от най-важните източници за живота и делото не само на поета-революционер, а и за духа и атмосферата в България и сред българската емиграция в навечерието на Априлското въстание. С познатия хумор от „Записки по българските въстания” авторът създава детайлна картина на епохата.

През погледа на Захарий Стоянов Христо Ботев не е светецът, познат ни от по-късните писания за него – представен е със симпатия, но като човек, със силните и слабите му страни. Авторът не скрива и някои противоречиви черти от характера на своя герой, както и спорни негови решения.

Разказът на Стоянов се гради върху спомени на очевидци и близки приятели на Ботев. Поместена е и немалка част от личната кореспонденция на Ботев, някои от неговите ключови публицистични творби и стихове, както и документи, свързани с организацията на революцията.

Захарий Стоянов портретира задълбочено личността и на даскал Ботьо Петров, бащата на поета, описвайки неговата учителска и просветителска дейност, а също и сложните му взаимоотношения със сина му. Подробно е изследван също и пътя на Ботевата чета, както и въпроса за смъртта на революционера. Отделено е внимание на контактите между Ботев, Левски и Каравелов. Книгата завършва с пълен списък на Ботевите четници.

Представяме ви два откъса от „Христо Ботйов. Опит за биография”.

„В Тракия, в село Калофер, Пловдивски окръг, се е родил Христо Ботйов Петков, от родители чисто българи и православни. Това се е случило на знаменит ден, навръх Рождество Христово, 25 декември 1847 г., в началото почти на още по-знаменитата за новите идеи и свободни начала 1848 година. Самите дати на неговото появяване на бял свят като че предсказвали, че той ще да расте и умре в бури. По тая причина, че се е родил на Рождество, според българския обичай турили му името Христо, именник на спасителя.

Христо е бил първа рожба на своите млади родители, ето защо неговото добиване е било безгранична радост на семейството, още повече че рожбата била момче, което превъзходства твърде много над женския пол. Последните, сиромахкини, колкото и да се говори, че били нам що и какво, самото им появяване на бял свят се посреща от родители, роднини, кръстници и съседи малко студено и не толкова радостно.

„Какво има еди-коя си?“ – се попитат любопитните и интересующи се съседки.

„Мома, мома! Одрала на майка си или на баща си носа и веждите“ – отговарят знающите.

„Ох, горката! Аки бет, тя не можа да се види с мъжка рожба, не ѝ хариза Господ тая радост! Нека ѝ живо, но Петър или Павли пак има да се чумери и сърди“ – заключат най-после интерпелаторките.

И действително, има такива мустакати монарси измежду българите, които по година не искат да видят с очи детето, че то било момиче. Съществуват и такива строги взискатели, които няколко месеца до появяването на отрочето заканват се и плашат неговата злочеста майка, че ако тя и тоя път изтърси пак момиче, то нека си мисли за горчивите сетнини.

Даскал Ботю, за когото имаме доказателство да вярваме, че е бил и нежен, и обичлив баща, не бил тоя ден ни на земята, ни на небето. От заранта до вечерта той не можал да си затвори устата, все се смеел и се поздравлявал, нямало от него по-щастлив и по-блажен. Вечерта той се завърнал от чорбаджийското кафене и малко с курдисана глава, нещо, което било първи случай в живота му. И имало защо да се радва. Детето, първескинчето, било ангел небесен. Очи черни, па големи, чело широко и надвесено над тия две очи като същинска Стара планина, а рев и писък – чувал се чак в женския манастир.

Родителите на Хр. Ботйова, макар и хора от средна ръка и нещо по-долу даже, даскалски еснаф, на много дереджета по-долни от съществующите тогава чорбаджии в Калофер, не са били турени в селските и общите работи на подобающето си скромно положение. Те са били уважавани и почитани почти от всички, служели са за пример, а даскал Ботю, бащата на героя ни, малко по малко според тогавашните времена и нужди станал като диктатор на селото.

Обясняваме си причините. Както синът, така и бащата не бил от хрисимите и сложните хора, без воля, характер и инициатива, да слуша и се покорява на по-силните от него. Първо условие, че той се бил учил в Русия, в одеската семинария, знаял гръцки, важно условие по онова време, бил в Калофер един от най-учените и най-знающите хора. Второ условие, че, естествено, той бил човек със силен характер, умен, справедлив, реформатор, предприемчив, честен и строг. А тия качества, с които се гордеят и подражателите на Наполеона Велики, били достатъчни за един гражданин в село Калофер в модната епоха на Българското възраждане и събуждане, в реакцията на старото и знатното да го подигнат в очите на старо и младо. Най-после човекът знаял, занимавал се с литература и история, а като знаеш – кой няма те пита и ти се покорява? Руски възпитаник, семинарист, по ония времена е било ластовица през месец януари. Много градове в България, като Пловдив, Сливен, Русчук и пр., са се лишавали от подобни учители с подобно образование. Селото Калофер е било честито в това отношение. Той ходел като същински лорд, бил човек с вкус и с маниери. Правило му било да си поръча из Русия хубава шуба със скъпи кожи. Един път го видял с нея пловдивският паша, комуто останали очите на тая дреха, казал, че и той ще да си изпише такава. Когато даскал Ботю минувал през улицата, то всеки обичал да го погледне как гиздаво е облечен и как хубаво стъпя.

Родил се Ботю Петков в Карлово и учил при прочутия по онова време елино-български учител Райно Попович. После го викнали калоферци за учител на гръцки език, харесали го и в 1840 г. го пратили на общински иждивения в Русия. Върнал се от учение в 1845-а, а в 1846 се оженил и останал в Калофер учител до смъртта си. За да се отърве от тогавашната горчива даскалска участ – да се мести всяка година на ново място, – това ние отдаваме пак на неговите способности и на взаимното уважение, което е съществувало между него и гражданите. Калоферци, които са известни със своето ученолюбие, отдавали са нужните почитания на своя просветител.“

***

„Тежко било на Ботйов после тая участ с верния му съжител. Той влизал вечер във воденицата с някакви си отвлечени предразсъждения, оглеждал се, ослушвал се, мъчно затварял очи, все му се струвало, че ще да дойде Христо. Но щастието му помогнало да си намери друг другар, другар подобен нему, другар скъп и велик, в лицето на когото той скоро се опростил с паметта на Христа. Тоя другар бил сам Васил Левски, пак карловчанин, който по онова време не беше още прочут, както и сам героят на настоящата книга, не беше си определил и начертал великото и благородното звание – апостол на свободата.

Васил Левски наскоро се бил завърнал от Белград в Букурещ, гдето (Белград) лежеше в болницата от една тежка операция. Щом се побавил в Букурещ, запознали се двамата едномисленици, двамата бъдещи огнени хора, и като нямаме никакво съмнение, че и Левски не е бил в положението на Ботйова, то не е мъчно да си обясним защо и той е станал гост на последния в пустата воденица. Левски бил нравствено тържество за Ботйова. Като по-опитен, с по-твърда българска натура, той го съветвал да не бъде толкова краен, странен и да почне да живее малко по-човешки, за да бъде пример на другите във всичко.

– Вие сте хора учени, постъпвайте така, щото да произвеждате почит на другите ни братя. Учете ги с перо и с думи какво значи свобода, отечество, човещина, честност, постоянство и любов един към другиго – говорел Левски на Ботйова. – А ти си се затворил във воденицата като изпаднал търговец. Да знаех аз колкото тебе, то чудеса щях да направя. Вземи пример от Раковски. Ако Хаджията умря със сто и двайсет души, ние трябва да умреме с хиляда!…

Ботйов слушал и се оправдавал, че духът на българите е убит именно от горчивата участ на Хаджията и на неговите другари. Както и да е, но по това време той се запознал с някои българи от читалището „Братска любов“, влязъл с тях в разговор по разни въпроси, политически и обществени, а за Ботйова било доволно да размени само няколко думи и даде на своя събеседник да разумее с кого има работа. Заинтересували се хората, намерили се мнозина, които почнали да го зяпат в устата.

– Твоя милост кога попадна в Букурещ и где си се спрял? – попитали го някои търговчета, които желаели да влязат по-тясно в неговата съдба.

– Скоро съм дошел в една частна къща, там на края живея – отговорил нашият сериозно и си представил воденицата във всичкия ѝ разкош.

Подир няколко деня при входа на това заведение било залепено известие: „Идущата неделя ще да се държи сказка: от младия българин Христо Петков“ (така се наричаше тогава Ботйов – вместо името на баща си туряше онова на дяда си). Сказката му била политическа, със скрита революционна тенденция, за старото величие, за настоящото рабско и унизително положение на българския народ и средствата за подобрение. Сказките се повторили и потретили, младежите били трогнати, името на Христа Петков, който тайно продължавал да живее в познатата воденица, захванало да става предмет в много аристократически къщи. Когато той си държал сказката в читалището, то и Васил Левски присъствувал там, скромно и сиромашко сядал в най-затънтеното кьоше и се радвал в душата си на тоя прогрес.“