Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Опиянени от София

Тя никога няма да бъде европейска столица. Защото винаги ще бъде много повече от това

Снимки: Емил Георгиев - Опиянени от София

Снимки: Емил Георгиев

София е един от онези градове. За които е трудно да се пише, защото думите не стигат. За които е трудно да се говори, защото всяка реч звучи плахо. Или глухо. И във всички случаи: нарочно. А София е именно онова непреднамерено, необуздано, непредсказуемо балканско кътче, спрямо което всяка нарочна реплика е несправедлива. Иска ми се да преувеличавам в оценката за собствения си град, защото много хубаво не е на хубаво. Иска ми се да ви лъжа, защото всеки добър писател е и ужасно добър лъжец, и колкото повече лъжеш, толкова повече си вярваш, а 10 000 Tumblr блога са категорични в своята мантра: ако ти си вярваш, всички ще ти повярват. Затова и вие ще повярвате в моята София, доколкото бих могла да предам нейната аура в писмен вид. Защото и аз ѝ дадох шанс, макар и обладана от скепсис, и София, като вълшебница, ме потопи в отварите си и ме погълна безвъзвратно.

Напоследък стана едва ли не модерно да се мрази този град. Бум на Фейсбук статуси, блог постове, бележки, чатове, в които София е „гнусна, грозна, мрачна, сива, мъртва“, в които хората ѝ са „идиоти“ – директен цитат от Фейсбук статус на (вече не толкова) уважаван от мен български автор. Логично, това предпоставя онези, за които градът все още пази неповторим чар, да я защитават яростно.

Сякаш светът е разделен на две – половината, която мрази София, и половината, която я обожава. И в крайна сметка, оказва се, двата свята много си приличат – и двата пишат за нея. А писменото слово обезсмъртява.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Не мога да опиша колко пъти ме е спасявала София. Най-подходящите моменти са времената на раздяла. По време на развода на нашите единственото ми убежище беше малкото пространство на квартала ми, то представляваше целият град. И не ми трябваше повече София от онази около блока ми – тази София беше достатъчна, за да ме отвлече. Олющените пейки, неравните бордюри и недовършените жилищни блокове, на които висяха плакати „Продава се“, бяха най-удобните места, които можеха да съществуват. Никога свободата не ми се е струвала толкова близка, нито толкова красива в своето несъвършенство. И тъкмо тази битовост и нестройност на София се превърна в емблема на сигурността, и това е, което търся, когато се разделям. Изоставените, недовършените, леко клюмнали обекти, които, с лека усмивка отбелязвам, са същите като обитателите на този град.

Когато се разделях с училищата си, София остана единственото нещо, което не се промени. Или всъщност онова, което се промени най-много. С всяка раздяла градът сякаш се разрастваше. Паметникът „Левски“, малката уличка „Волов“, по която висяхме в нечувано задръстване в деня на бала, паркът „Заимов“ и фонтанът, който ремонтираха всяка година по половин година, Борисовата и странният чичко, който пее за жълтоклюно патенце, стадионът с десетките му концерти – от които успях да ида на цели четири, и още по-несметната бройка мачове с всичките им ексцесии – за тях все още не съм събрала кураж. Орлов, и целият булевард „Левски“ – протестни, бурни, живи, дишащи – с хора, насядали по платното. Без градски транспорт, без коли – това е лицето на истинската София – не ранобудна, а безсънна. Градът, който не можа да си намери място… ала даде подслон на толкова неспокойни души.

Жълтите павета, които сякаш винаги ще са там, за ориентир, мавзолеят, който вече го няма, опашката на Коня (на който нито един крак не е вдигнат!), галериите и музеите, в които, напук на очакванията, винаги има някой. Бутиците, в които никой не стъпва и които гледаме отдалеч, като кувиози, в които дрехите са бебета.

Чакам с нетърпение всеки сезон, всеки нов период в живота ми да промени София завинаги. Или до следващата раздяла. Понякога точно толкова трае едно завинаги.

София никога няма да бъде европейска столица. Защото винаги ще бъде много повече от това. Никога няма да е достатъчно покорна, подредена, устроена. И тъкмо там е чарът ѝ, защото е анти-шаблонна и доведена до абсурд, защото не знае къде се намира и въпреки това тежи на мястото си. Освен, понякога, в малките часове на нощта – само тогава губи равновесие – малко пияна, малко тъжна, малко оглупяла, но винаги безкрайно моя.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах