„Оръжията и човекът“ се играе в Народния театър по нов превод (текст)

Пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ всъщност е играна по осъвременен превод, различен от издадения през 2018 г. от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Това потвърди пред „Площад Славейков“ един от двамата преводачи на пиесата – Стоян Чапразов.

В момента се подготвя ново, осъвременено издание на текста на Бърнард Шоу, което ще излезе до една-две седмици, уточни работещият в Университета в Охайо, Айова, български учен филолог. Текстът, публикуван в „24 часа“ без разрешение на преводачите, носители на правата за превода, е неточен и неактуален. Използвано е старото издание на пиесата. Чапразов вече е поискал от изданието факсимилето да бъде свалено.

Стоян Чапразов в момента превежда на английски „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников, с което ще представи българската възрожденска литература в САЩ.

Университетският преподавател от български произход предостави първите страници от актуализирания превод на „Оръжията и човекът“ специално на „Площад Славейков“. Вижда се, че текстът на пиесата, по който работи Джон Малкович, има промени в стилистиката, изчистен е от неточности и звучи по-добре за съвременния зрител и читател.

Предлагаме ви откъс от актуалния превод на „Оръжията и човекът“, предоставен от преводача.

ОРЪЖИЯТА И ЧОВЕКЪТ
Бърнард Шоу

Превод
Стоян Чапразов и Райко Чапразов

На дядо ми Стоян

Действащи лица

КАТЕРИНА, майка на Райна
РАЙНА, дъщеря на Катерина и Петков
ЛУКА, слуга
НИКОЛА, слуга
ПЕТКОВ, офицер от българската армия
СЕРГИУС, офицер от българската армия
МЪЖЪТ (БЛЪНТЧЛИ), швейцарски офицер от сръбската армия
ОФИЦЕРЪТ, руски офицер от българската армия

ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО

Нощ: спалнята на дама в България, в малък град близо до Драгоманския проход – края на ноември 1885 година. През отворен прозорец към малък балкон може да се види върхът на планина; чудно бял и приказно покрит с блеснал под светлините на звездите сняг, изглежда сякаш е на една ръка разстояние, но всъщност е с километри далеч. Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в Западна Европа: наполовина е богаташки по български и наполовина – евтин по виенски. Откъм главата на леглото, опрян на малка стена в левия ъгъл на стаята, има боядисан в синьо и златно олтар с образа на Христос, направен от слонова кост, а пред него, окачена на три синджира, виси метална сфера-кандило. Основното място за сядане е отоманка, разположена в другата част на стаята срещу прозореца.1 Завивката и драпериите на леглото, пердетата, малкият килим и всички останали текстилни изделия в стаята са ориенталски и великолепни, а тапетите са западняшки и невзрачни. На стената между отоманката и прозореца има кът за миене – емайлирана желязна мивка, под нея оцветена метална кофа и встрани кърпа, закачена на релса. Тоалетката между леглото и прозореца е обикновена чамова масичка, покрита с шарена покривка, а отгоре стои много скъпо огледало. Вратата е от страната на леглото; скринът помежду им също е с шарена покривка, върху която има купчина книги с мека подвързия, кутия шоколадови бонбони с пълнеж от крем и миниатюрна поставка, на която е облегната голяма снимка на изключително привлекателен офицер, чиято благородна осанка и магнетичен поглед се излъчват дори от портрета му. Стаята е осветена от една свещ, поставена върху скрина, и от друга – върху тоалетката, с кутия кибрит до нея.

Прозорецът се отваря навътре и е широко отворен. Кепенците се отварят навън и също са отворени. На балкона стои млада дама, загледана към снежните върхове на балкана. Потопена в романтичното очарование на нощта, тя е щастлива, че красотата и младостта ѝ са част от великолепието на вечерта. Носи вечерна рокля; на раменете е с дълга кожена наметка, която по скромни изчисления струва три пъти повече от цялото обзавеждане в стаята ѝ.
Мечтанието на младата дама е прекъснато от майка ѝ, Катерина Петкова – прехвърлила четиридесетте – властно енергична жена с разкошна черна коса и черни очи. Може да бъде прекрасен образец за съпруга на балкански земевладелец, но държи да я приемат за виенска дама и затова дори и вкъщи носи богата домашна роба по западен маниер.

КАТЕРИНА. /Влиза припряна, носи добри новини./ Райна! /Произнася го Ра-иина с ударение върху ии/.2 Райна? /Отива до леглото, като очаква да намери Райна там./ Защо, къде… ? /Райна поглежда в стаята./ Боже! Дете, стоиш навън през нощта, вместо да си в леглото. Търсиш си белята. Лука ми каза, че вече спиш.

РАЙНА. /докато влиза в стаята, замечтано/ Аз я отпратих. Исках да съм сама. Звездите са толкова красиви! Какво има?

КАТЕРИНА. Големи новини! Имало е битка!

РАЙНА. /Очите ѝ засияват./ Ах! /Приближава се в очакване към Катерина./

КАТЕРИНА. Победоносна битка край Сливница! Спечелена е от Сергиус!

РАЙНА. /в радостен изблик/ Ах! /Прегръщат се въодушевено./ Ох, Майко! /Изведнъж се сеща./ Татко в безопасност ли е?

КАТЕРИНА. Разбира се, той ми изпрати новините. Сергиус е героят на деня. Идолът на полка.

РАЙНА. Кажи ми, кажи ми. Как е минало всичко? /въодушевено/ Ох, майко! Майко! Майко! /Райна дръпва майка си да седнат на отоманката и се прегръщат трескаво./

КАТЕРИНА. /с изблик на ентусиазъм/ Не можеш да си представиш колко възхитително е било. Атака на кавалерията! Той е пренебрегнал руските ни командири – действал е без заповеди, повел е атаката на своя глава, пръв е преминал през вражеския огън. Можеш ли да си ги представиш, Райна: нашите доблестни, удивителни българи с блеснали саби и искрящи очи, като лавина, с гръм и мълния, отвяват окаяните сърби и техните австрийски офицерски контета. А ти! Накара Сергиус да чака цяла година, преди да се сгодиш за него. О, ако имаш капка българска кръв във вените си, ще му се преклониш, когато се върне.

РАЙНА. Едва ли ще му е до моето скромно преклонение след ликуващото посрещане на цяла армия от герои. Но това няма значение; толкова съм щастлива – толкова съм горда. /Изправя се и крачи напред-назад възбудено./ Това доказва, че в крайна сметка всички наши идеи са били истински.

КАТЕРИНА. /възмутено/ Нашите идеи са били истински?! Какво имаш предвид?

РАЙНА. Идеите ни за делата, които трябва да стори Сергиус. Патриотизмът ни. Героичните ни идеали. Понякога ги подлагах на съмнение – дали не са само илюзии?! О, колко жалки създания са жените, лишени от вяра! Когато закопчавах сабята на Сергиус, той изглеждаше толкова мъжествен: беше предателство да мисля за разочарование, унижение или провал. И все пак – и все пак. /Изведнъж сяда отново./ Обещай ми никога да не му кажеш.

КАТЕРИНА. Не ме моли за обещания, без да знам какво обещавам.

РАЙНА. Добре! Замислих се, точно когато той ме държеше в ръцете си и ме гледаше право в очите, дали нашите героични идеи не са повлияни от това, че обичаме да четем Байрон и Пушкин или от прекомерния ни възторг от букурещката опера през този сезон. Истинският живот много рядко е такъв! Дори никога, поне доколкото го познавах тогава. /разкаяно/ Само помисли, майко: аз се усъмних в Сергиус. Чудех се дали всичкият му героизъм и военни умения няма да се окажат просто една илюзия, когато той влезе в истинска битка. Боях се, че Сергиус ще се изложи пред всички тези опитни руски офицери.

КАТЕРИНА. Да се изложи! Как не те е срам! Сърбите имат австрийски офицери, които са умни, колкото и руските; но така или иначе ние ги победихме във всяка битка.

РАЙНА. /Смее се и се притиска към майка си./ Да, била съм една прозаична и нищожна страхливка. Ох, само като си помисля, че всичко това е истина! Че Сергиус е толкова пленителен и благороден, колкото изглежда! Че светът е наистина велик за жените, които могат да видят величието му, и за мъжете, които могат да изпитат романтиката му! Какво щастие! Какво неизразимо удовлетворение.

Прекъснати са от влизането на Лука – красиво, гордо момиче, облечено в хубава българска селска носия с двойна престилка. Толкова е дръзка, че отношението ѝ към Райна е почти арогантно. Страхува се от Катерина, но дори и с нея прекрачва допустимата граница, когато поиска.

ЛУКА. Ако обичате, госпожо, всички прозорци трябва да се затворят и да се пуснат кепенците. Казаха, че може да има стрелба по улиците. /Райна и Катерина се изправят разтревожени./ Нашите са подгонили сърбите обратно през прохода и се говори, че те може да побягнат през града. Кавалерията ни ще ги преследва, а нашите хора ще са готови да пресрещнат бегълците, бъдете сигурни. /Тя излиза на балкона, пуска кепенците и се прибира обратно в стаята./

КАТЕРИНА. /Делово, инстинктът ѝ на къщовница се събужда./ Трябва да погледна дали всичко на долния етаж е наред.

РАЙНА. Щеше ми се нашите да не бяха толкова жестоки. Какво славно има в това да убиваш окаяни бегълци?

КАТЕРИНА. Жестоки! Мислиш ли, че те ще се поколебаят да те убият – или нещо по-лошо?

РАЙНА. /към Лука/ Остави кепенците отворени. Ако чуя някакъв шум, ще ги затворя.

КАТЕРИНА. /Властно се обръща от вратата./ О, не, скъпа; трябва да ги държиш затворени! Ще заспиш и ще ги забравиш отворени. Лука, затвори ги!

ЛУКА. Да, госпожо. /Затваря ги./

РАЙНА. Не се притеснявай за мен. Чуя ли изстрел, ще духна свещите, ще се пъхна в леглото и ще се покрия през глава.

КАТЕРИНА. Най-мъдрото нещо, което можеш да направиш, скъпа. Лека нощ.

РАЙНА. Лека нощ. /Отново се разчувства за момент./ Пожелай ми радост. /Целуват се./ Това е най-щастливата вечер в живота ми – само да няма бегълци.

КАТЕРИНА. Лягай си, скъпа, и не мисли за тях. / излиза./

ЛУКА. /Потайно към Райна/ Ако искате кепенците да са отворени, просто ги бутнете така. /Бута ги, отварят се и отново ги придърпва./ Едното крило трябва да има резе в долния край, но резето го няма.

РАЙНА. /Високомерно я укорява./ Благодаря, Лука, но трябва да направим това, което ни се каза. /Лука прави гримаса./ Лека нощ.

ЛУКА. /небрежно/ Лека нощ. /Излиза наперено./

Райна остава сама, сваля наметката си и я хвърля върху отоманката. След това отива до скрина и с обожание съзерцава портрета, с чувство, което е невъзможно да се опише с думи. Не го целува или притиска до гърдите си, не показва каквато и да била физическа привързаност, а го взема в ръце и го издига над главата си, сякаш е жрица.

РАЙНА. /Гледа нагоре към снимката./ О, никога вече няма да съм недостойна за теб, скъпи мой герой: никога, никога, никога. /Благоговейно връща портрета на мястото му. След това си избира книга от малката купчинка върху скрина. Разлиства я замечтано, намира си страницата и с щастлива въздишка си ляга, като се приготвя да чете, докато заспи. Но преди да се потопи в сюжета на книгата, поглежда нагоре още веднъж с чувство на блогоговение и прошепва./ Моят герой! Моят герой!

Далечен изстрел нарушава нощната тишина. Тя се заслушва; последват още два изстрела много по-близо; тя се стряска, скача от леглото и бързо духва свещта върху скрина. После си запушва ушите с пръсти, прибягва до тоалетната масичка, духва и тази свещ и в тъмнината се мушва обратно в завивките; нищо не се вижда освен мъждукащата светлина на кандилото пред иконата и звездната светлина, която се промъква през процепите на горния край на кепенците. Стрелбата започва отново. Съвсем близо се чува силен топовен залп. Докато все още кънти, кепенците сякаш изчезват. Отворени са отвън и за момент на звездната светлина се очертава силуетът на мъж. Кепенците се затварят мигновено и стаята отново е тъмна. Тишината обаче е нарушена от тежко дишане. След малко се чува драсване и пламъкът на запалена клечка кибрит се появява в средата на стаята.

РАЙНА. /свита в леглото/ Кой е там? /Светлината от клечката кибрит е загасена мигновено./ Кой е там? Кой е?

МЪЖКИ ГЛАС. /в тъмното, приглушено, но заплашително/ Шшшт! Не викай или ще те застрелям! Бъди добра и няма да те нараня. /Чува се, че тя става от леглото и тръгва към вратата./ Внимавай: няма смисъл да се опитваш да бягаш.

РАЙНА. Ама, кой…

ГЛАСЪТ. /предупредително/ Помни: ако повишиш тон, револверът ми ще гръмне! /заповеднически/ Запали свещ, за да те видя. Чуваш ли. /Тишина в тъмното, докато тя отива към скрина. Запалва свещ и мистерията е разкрита. Вижда се мъж на около 35 в окаяно състояние – изцапан от горе до долу с кал, кръв и сняг, а коланът и ремъкът на кобура на пистолета му едва придържат окъсания му син шинел на артилерийски офицер от сръбската армия. Доколкото може да се прецени на светлината на свещта и от мръсния му, окаян вид, той е среден на ръст, съвсем обикновен мъж, със силна шия и рамене, с кръгла глава, която говори за инатлив нрав, с къси къдрави коси с бронзов оттенък; има бързи светлосини очи и красиви вежди и уста, безнадеждно прозаичен нос, като на бебе с характер, стегната военна осанка и енергично поведение; съумял е да запази съобразителността си, въпреки отчаяното положение, в което е изпаднал, като дори го възприема с чувство за хумор, без при това ни най-малко да подценява ситуацията, нито да възнамерява да пропусне шанса си да се измъкне. Прави мигновена преценка на Райна – възраст, социална позиция, характер, степен на уплаха – и продължава по-любезно, но все още твърдо./ Извинете, че ви притеснявам, но разпознахте униформата ми, нали? Сърбин! Ако бъда заловен, ще бъда убит. /заплашително/ Ясно ли ви е?

РАЙНА. Да.

МЪЖЪТ. Така. Нямам намерение да се оставя да ме убият, ако мога да направя нещо за това. /Още по-заплашително./ Разбрахте ли?! /Заключва вратата бързо, но тихо./

РАЙНА. /презрително/ Мисля, че не. /Изправя се пред него гордо, поглежда го право в очите и добавя, натъртвайки./ Някои войници, знам, се страхуват да умрат.

МЪЖЪТ. /с черно чувство за хумор/ Всички войници, мадам, всички, повярвайте ми. Наш дълг е да останем живи, колкото се може по-дълго. Сега, ако се опитате да вдигнете шум…

РАЙНА. /Рязко го прекъсва./ Ще ме застреляте. Защо мислите, че Аз се страхувам да умра?

МЪЖЪТ. /изкусно/ Аха. Да предположим, че не ви застрелям – какво ще се случи тогава? Част от вашите кавалеристи ще нахлуе тук, в тази прекрасна стая, и ще ме заколи като прасе, тъй като аз ще се бия зверски, за да не ме изкарат на улицата да се забавляват с мен: знам ги аз тях. Готова ли сте да посрещнете така разсъблечена такава компания. /Райна изведнъж осъзнава, че е само по нощница, истинктивно я придърпва и я събира около врата си. Той я гледа и добавя безмилостно./ Не сте за пред хора, а? /Тя тръгва към отоманката. Той вдига мигновено пистолета си и извиква./ Спрете! /Тя спира./ Къде отивате?

РАЙНА. /гордо и търпеливо/ Само да си взема наметката.

МЪЖЪТ. /Отскача бързо до отоманката и грабва наметката./ Добра идея! Наметката ще остане при мен, а вие ще се погрижете някой да не влезе и да ви види без нея. Това е по-добро оръжие от револвера, а? /Хвърля револвера на отоманката./

РАЙНА. /възмутена/ Това не е оръжие, което един джентълмен би използвал!

МЪЖЪТ. Достатъчно добро е за мъж, чието единствено спасение от смъртта сте вие. /Докато се гледат един друг за момент, на Райна ѝ е трудно да повярва, че сръбски офицер може да се държи така цинично и егоистично неблагородно, са стреснати от силен залп на улицата. Студени тръпки от надвисналата смърт карат мъжа да сниши глас и да добави/ Чухте ли? Ако докарате тези негодници тук, ще трябва да ги посрещнете в този вид.

Врява и трополене. Преследвачите от улицата удрят по портата и крещят: Отворете вратата! Отворете вратата! Събуждайте се! Мъжки глас от прислугата отговаря отвътре, ядосано: Това е домът на майор Петков, не може да влизате тук.

Отново крясъци и оглушително блъскане по вратата, които затихват при звучното падане на верига на земята, последвани от трополене и тържествуващи викове, които Катерина едва успява да заглуши със собствените си викове на възмущение, насочени към един офицер:  Какво е това, господине? Знаете ли в чий дом сте? Врявата изведнъж секва.

ЛУКА. /Отвън. Чука на вратата на спалнята./ Госпожо, госпожо! Ставайте, отворете, бързо! Ако не отворите, ще разбият вратата.

Беглецът отмята глава назад като човек, който разбира, че е в капан и с него е свършено, и рязко променя тона към Райна.

МЪЖЪТ. /искрено и сърдечно/ Няма смисъл, скъпа. Заминал съм си. /Подхвърля ѝ наметката./ Побързайте, наметнете се, че идват.

РАЙНА. О, благодаря! /Увива се в наметката с явно облекчение./

МЪЖЪТ. /през зъби/ Няма защо.

РАЙНА. /разтревожена/ Какво ще правите?

МЪЖЪТ. /мрачно/ Първият, който влезе, ще разбере. Стойте настрана и не гледайте. Ще бъде кратко, но неприятно за гледане. /Изважда сабята си и поглежда към вратата в очакване./

РАЙНА. /импулсивно/ Ще ви помогна! Ще ви спася!

МЪЖЪТ. Не можете.

РАЙНА. Мога. Ще ви скрия. /Издърпва го до прозореца./ Тук! Зад завесите.

МЪЖЪТ. /Оставя се в ръцете ѝ./ Има малък шанс, aко запазите самообладание.

РАЙНА. /Издърпва завесата пред него./ Шшшт! /Отива до отоманката./

МЪЖЪТ. /Подава главата си иззад завесата./ Помнете…

РАЙНА. /Прибягва обратно до него./ Да?

МЪЖЪТ. …девет от десет войници по рождение са глупаци.

РАЙНА. О! /Ядосано дръпва завесата пред него./

МЪЖЪТ. /Подава главата си от другата страна./ Ако ме открият, ще се бия. Обещавам ви яка битка.

Тропва му с крак, за да го накара да спре. Той бързо се скрива. Тя сваля наметката си и я хвърля на пода до леглото. Тогава, леко сънена, престорено уплашена, отваря вратата. Лука влиза превъзбудена.