Орхан Памук: Не бъркайте свободата на словото със свободата да обиждаш

Животът на писателя под заплаха го лишава от удоволствието да бъде забравен от нападателите си, пише Орхан Памук в свой коментар за списание „Атлантик“. Провокиран от атаката над Салман Рушди от преди месец, която го остави тежко ранен, Памук разказва какво е да живееш с телохранители и разсъждава над корена на омразата, който провокира нападателите. Рушди бе намушкан с нож по време на публична лекция в Ню Йорк и по последна информация се възстановява в болница в щата Пенсилвания.

„Когато споменах на няколко приятели, че ще напиша кратък текст за атаката над Салман Рушди, те ме предупредиха да внимавам – въпреки че в последните 15 години ме охраняват гардове, назначени ми от турското правителство. Приятелите ми имат право да се притесняват“, пише Памук.

Двамата с Рушди са приятели от началото на новия век, когато и двамата живеят в Ню Йорк, а днес са събрани отново заедно, преследвани от една и съща омраза. И докато Рушди дълги години е преследван заради своите „Сатанински строфи“ – романа, заради който иранските власти издават награда за главата му, Памук живее с телохранители от 15 години, след като през 2005 г. прави коментари за масовото избиване на арменци и кюрди през 1915 г. Република Турция, наследник на Османската империя, възразява срещу използването на термина „геноцид“ за събитията от онова време и не приема турският народ, османската и турската администрация да носят отговорност за тези събития.

„Депресиращо е, че атаката [над Рушди] бе посрещната с известно одобрение в Иран и в другите мюсюлмански държави. Не бих искал да правя генерални обобщения на базата на коментари в социалните мрежи, но бърз преглед на няколко платформи в Турция показва, че свободата на изразяването не бива да се бърка със свободата да обиждаш или уязвяваш. Някои смятат, че авторът е трябвало да очаква подобно развитие, други дори биха се радвали да го видят мъртъв.“

Десетки коментатори са осъдили атаката в печатните медии, но повечето от тях са го направили не в името на свободата на словото, изтъква Памук, а защото подозират, че зад нея стоят западни специални служби, може би дори американски, а целта е била мюсюлманските държави да бъдат представени в светлината на радикализма.

„Водил съм дълги разговори с писатели, които са получавали заплахи за живота си, особено от „ислямисти“ или „крайни ислямисти“, както и с писатели и журналисти, които по различни причини живеят под заплаха в страни като Египет и Турция. Заплахите, пред които аз съм изправен в Турция, идват не от радикални ислямисти, а основно от националисти, които са против коментарите ми за арменския геноцид и смятат, че обиждам турската история. Тези две групи всъщност не са много далеч една от друга, Турция в момента се управлява от ислямо-националистическа коалиция.“

Животът с телохранители е „задушаващ и всеки писател би се почувствал разкачен от нормалния ежедневен живот, нашия най-естествен източник на вдъхновение“, казва Памук. Броят на гардовете се променя в зависимост от настроенията в страната и според събитието, на което писателят ще присъства. Макар и да лишават човек от личното му пространство, успокояващо е да знаеш, че някой би те защитил от физическо или вербално нападение, признава той.

Присъствието им освен това е непрекъснато напомняне, че писателят е станал обект на омраза сред определени националистически, политически или религиозни фракции, отбелязва Памук в „Атлантик“. Дори и след първите няколко години човек да смята, че най-лошото е отминало, това е нереалистично, допълва той, и тъкмо затова университетите, фондациите и градовете, които канят писател под заплаха, трябва да осигурят защитата му, независимо от мнението на самия гост.

„Живеейки под закрила, аз самият често размишлявам за хората, които отправят заплахите. Наистина ли влагат смисъл в изречените думи? Все още ли стоят зад думите си, или вече са ме забравили? Дали да ги забравя, или да оставя заплахите им без отговор, наистина е най-добрият метод да се справя с тях?

Когато се случи нападение над писател, всеки започва да говори за отговарянето на думи с думи, на книгите с още книги. Но дали тази стара поговорка има смисъл? Онези, които натискат спусъка или посягат с ножа, рядко са чели много книги в живота си. Ако ли бяха, ако самите те можеха да пишат, щяха ли да прибегнат до подобна агресия?“

За да не се повтарят повече подобни атаки, писателите трябва да спрат да си затварят очите за класовите разделения, колкото и да е неудобна темата в съвремието, смята Орхан Памук:

„Това, което ние можем да направим, е да използваме свободата на словото, за да признаем ролята на класовите и културни различия в обществото – онова чувство, че си второкласен, третокласен гражданин, невидим, непредставен, маловажен – което може да подтикне хората към екстремизъм. 24-годишният нападател на Рушди е работел като продавач. Казвам това с цялото съзнание, че да опиташ да разбереш един човек не означава да му простиш или да оправдаеш ужасяващите му престъпления.

Да си спомним за тези разделения на класова основа и националистическите негодувания, които стоят зад подобни заплахи и атаки, само може да затвърди упованието ни към свободата на словото. В повечето случаи тези разделения на класов и социален принцип са се превърнали в теми табу, които никой не иска да слуша или не си позволява да повдига. Новинарските издания, които не искат да изглеждат така, сякаш насърчават насилието, не разсъждават над факта, че хората, които прибягват до него, често са бедни, необразовани, отчаяни, а вместо това представят нещата така, сякаш нападат самата литературата и нейните ценности. Ако се надяваме свободата на словото да процъфти в обществото ни, само куражът на писатели като Салман Рушди няма да ни бъде достатъчен. Трябва сами да сме достатъчно смели, за да помислим над извора на тази сляпа омраза.“