Представете си, че в продължение на години във вашия дом принудително са били заселени чужди хора. Те са живели там, съобразявали сте се с тях, с техните желания, ритъм и стил на живот. Един ден са си тръгнали уж доброволно, но са оставили в дома ви спомени за себе си. Всеки ваш опит да махнете от дома си тяхно бивше притежание е посрещан с яростна съпротива, с упреци, че не цените времето, прекарано с тях, и хилядите „услуги“, които те са ви правили. Накрая наложените насила съквартиранти дори пожелават да им предадете безвъзмездно част от дома си, която те ще почистват, ремонтират и поддържат, за да си спомняте завинаги, че сте живели с натрапници.
Сега погледнете на нещата така: България е нашият общ дом. А „спомените“ за СССР, за Големия брат, с когото принудително живяхме 45 години, са всички паметници, вдигнати в негова прослава.
Вчера стана ясно, че Русия е поискала с официална нота да ѝ бъде предоставен безвъзмездно Паметникът на съветската армия в самото сърце на София заедно със земята под него. Срещу което ще получим доживотна поддръжка на един от най-компрометираните и най-спорни спомени за недалечното ни минало.
Стана ясно още, че областният управител Николай Пехливанов от „Атака“ съвсем сериозно е обмислял тази възможност и дори е пратил циркулярно писмо до институциите, че предложението е изгодно за България. Това граничи с национално предателство.
Не че се случва за пръв път. Явно всеки път, когато Русия се появи в общата картинка, някои българи изпитват инстинктивно желание да предадат родината си. Веднага след 9 септември 1944 г. започва първото национално предателство от този тип, в което основна движеща сила е Георги Димитров. Следвайки сляпо исканията на своя кукловод Сталин, говорещият с руски акцент Димитров решава да предаде Македония според изискванията на Коминтерна като залог в странната игра между Сталин и Тито. Цялото българско население в Пиринския край е принудено да се запише като „македонско“ при преброяването през 1946 г. В училищата в Благоевградско започват часове по „македонски език“. През 1947 г. Димитров и Тито подписват Бледската спогодба, според която Пиринска Македония трябва да влезе в състава на югославската федеративна област Македония. Политиката на „културна автономия“ има тежките си отгласи и до днес.
По това време министър без портфейл е един от най-глупавите, но най-злостни предатели на България – Добри Терпешев. Историите за неговите национални предателства звучат абсурдно, но и ужасяващо. Той предава без заповед и без нужда Гюмюрджина и Драма на Гърция, като дори не предприема действия за защита на българите, които живеят там. Своеволно издава заповед за връщане на българските войски от Беломорска Тракия. А територията предал не на гръцката държава, а на партизаните от гръцката комунистическа партия ЕЛАС. Цялото имущество, държавно и частно, принадлежащо на България и българите, било връчено на червените партизани. Терпешев предава на ЕЛАС и хора. Държавната администрация на региона, която по това време била в Хасковския затвор, начело с областния управител д-р Клечков, била изведена от килиите, закарана в Беломорието и оставена на партизаните. Публичните мъчения и екзекуции на десетината български чиновници били ужасяващи. Д-р Клечков бил убит от ЕЛАС по особено мъчителен начин. Извадили му очите, а после го погребали жив и прав, като оставили само главата му отвън.
В края на 1944 г. като министър Добри Терпешев се намесва и в македонския въпрос. Той приветства „освобождението“ на Македония и заявява:
„Трябва да се върне този дял от Македония, който днес се намира в границите на България, и да се приобщи към Македония в Югославия“.
Това продължава и по-късно, когато Сталин е вече мъртъв, но съветският комунизъм и българските му имитатори са живи. През декември 1963 г. на разширен пленум на ЦК на БКП Тодор Живков предлага България да стане шестнайсетата съветска република – тоест, да се откаже от независимостта си. Това национално предателство, макар да не е претворено в реалност, остава ненаказано.
Дори и беглата идея, че може територия на независима държава, в центъра на столицата ѝ, на 300 метра от основната ѝ институция – Народното събрание, да бъде доброволно предоставена на друга държава, е вече предателство. При това единствената полза за „подаряващите“ би била поддържането и вечното запазване на един паметник, който е символ на тъмни времена от българската история. Тоест, Русия е поискала и български държавни мъже са обмисляли как да отцепят частица от сърцето на родината, за да стои там напомняне за времето, когато България е била зависима, слаба и подчинена.
Мисля, че твърде много предателства в историята ни са оставали безнаказани.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение