Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Още ли сме в соца, та се боим от Людмила Филипова?

Медиите я отразяват, сякаш дядо й Гриша Филипов е още на власт

В съвършения социализъм Людмила Филипова може би щеше да реди рими и да презира пълния член по съветския маниер на дядо си Гриша... - Още ли сме в соца, та се боим от Людмила Филипова?

В съвършения социализъм Людмила Филипова може би щеше да реди рими и да презира пълния член по съветския маниер на дядо си Гриша...

Разгромяваща рецензия за книга на Людмила Филипова? Огън и жупел върху най-четената съвременна българска писателка? Някой не е получил просветляващ оргазъм след любимите на авторката междугалактически тайни, смъртоносни конспирации, скрити знаци и принцове-близнаци, и сега се оплаква?! Наистина ли съществува такъв човек?

Оказва се, че сред нас живее точно такова нечувствително лице. Нарича се Виолета Станичич и размахва фриволно-безнаказано-антинационалистически сатъра над новия роман на авторката „Войната на буквите”. Публиката от своя страна посреща онлайн критиката й не само с радост (както по традиция посреща всеки хейт, включително интелигентния), но и с едно тихо, почти сподавено: „Браво за смелостта!”. Сякаш отново сме в соца, когато всяко мнение, различно от официалното, беше приемано за геройство.

Всъщност, ние наистина сме се върнали преди 1989-а. Или поне масово така изглеждат културните страници на медиите, които отдавна не публикуват безпощадна музикална, театрална или литературна критика. От мързел или кой знае защо журналистите се гънат пред пиар съобщенията за арт събития. А с беззъбите си интервюта дават шанс на персони като Филипова да лансират личната си легенда. Въпросите им директно я окуражават да се представя като своите героини, чиито биографии са механичен сбор от исторически истини и фантастика.

От несекващите публични изяви на авторката знаем, че тя е родена през седемдесетте като номенклатурна принцеса; била е кръстена лично от знатната Людмила Живкова (която помни „като една фея”); имала е детство на соцаристократка („до 13-ата ми година съм прекарвала ваканциите в пусти, но добре поддържани градини, които днес са резиденции”) и е била обгрижвана от добрия дядо Гриша, официално наричан министър-председател, а неофициално, на ухо – с други, неприлични думи. След политическите турбуленции личната й приказка се сринала, тя се почувствала по-репресирана от останалите осем милиона граждани („минах през много трудности със семейството ми – мизерия, борба за оцеляване и развитие”), но все пак се адаптирала към лошия капиталистически свят („тъкмо буреносните вълни ме направиха борбена и здраво стъпила на земята”). Изхвърлена на брега, точно в краката на Васил Божков, тя станала шеф на кабинета му, а после написала купища бестселъри, омъжила се за принца на „Технополис” и му родила син. И всичко това само за 37 години!

Удивителна активност, нали? Някой вероятно ще каже, че не би трябвало да се оплакваме от личната, а по-малко от писателската спортна форма на Людмила. Защото бълвайки трилъри, фантастика, драма, сатира (от дебюта й през 2006 г. до днес е написала „Анатомия на илюзиите”, „Червено злато”, „Стъклени съдби”, „Мастиленият лабиринт”, „Антихтонът на Данте“, „Аномалия” и актуалната „Войната на буквите”), Филипова опитва да запълни (макар и само с въздух) липсата на жената-романист у нас.

Това, разбира се, е чудесно. И исторически иронично, защото авторките на проза някога са унищожени именно от комунистическата власт. Тя прекършва бунтуващи се срещу соцреализма таланти като Яна Язова и Фани Попова-Мутафова. А на по-послушните от тях предлага „златната” възможност да пишат очеци за Иванка Ударничката и Цеца Звеноводката. В случай, че се опънат, им дава още един невероятен шанс – да се пробват в детската литература (нали помните, че дори Багряна и Доре Габе години наред стихоплетстват за най-малките). През другарската цедка минават само романите на Блага Димитрова и Вера Мутафчиева.

В съвършения социализъм Людмила Филипова също щеше да реди рими и може би да презира пълния член по съветския маниер на дядо си Гриша. В незрелия български капитализъм обаче тя намери много по-широко поле за изява, заобиколи се с ласкатели и използва изключителния си маркетингов нюх. В този смисъл не трябва да се страхуваме от нея, а от липсата на по-качествена и добре позиционирана българска авторка. Няма смисъл да се дразним от лошия вкус, а от отсъствието на активно лансиран добър вкус.

За да се промени тази ситуация, талантливите ни романистки трябва да проявят малко нахалство. Да, не всеки може да се роди със сребърна лъжичка в устата. Нито да бъде „назначен” за съвременен писател. Но поне е свободен да прояви изобретателност, така, както я разбира. Ако Теодора Димова, Здравка Евтимова или Виргиния Захариева започнат по-често да ни занимават със себе си и подобрят маргетинговите си стратегии, със сигурност ще намерят още читатели. Ако пък онези незнайни, но талантливи труженички на литературния фронт, които се крият под западен псевдоним, съберат смелост да излязат на светло, също ще добавят още няколко грама разнообразие към литературната фауна.
В модерния свят трябва да се научиш да продаваш онова, което правиш. Дори да си писател. Само така ще стигнеш до читателите. А докато вървиш към тях, можеш да подбереш и някои от онези, чуждите, за които литературата започва с готварските книги и финишира с „Войната на буквите”.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах