КАН, специално за „Площад Славейков“
В петък около обяд зрителите в Кан видяха официалната фестивална прожекция на българския филм „Посоки”, който е в конкурсната програма „Особен поглед”. Веднага след излъчването на филма разговаряме с режисьора Стефан Командарев, все още под въздействието на атмосферата във Фестивалния дворец на бул. „Кроазет”.
– Когато говорихме в София, все още не бях гледал „Посоки” (такива са строгите правила на Кан и никой не си позволява да ги нарушава преди официалната конкурсна прожекция – б.а.). Затова тогава коментирахме само някои общи въпроси за предстоящото участие в конкурса „Особен поглед”. Днес обаче зрителите в зала „Дебюси” на Фестивалния дворец посрещнаха много отзивчиво филма и представянето на екипа. Аз също много харесвам „Посоки” – както заради неговите съдържателни качества, така и като кинематографична реализация.
Да припомним на читателите, че разказът се развива в продължение на 24 часа в шест софийски таксита, през които преминават героите на филма. А чрез тях и чрез техните индивидуални преживявания и съдби се очертава картината на днешната българска действителност с нейните характерни проблеми и дори абсурди. Отделните епизоди са обединени от една смърт, която обаче ще даде шанс за нов живот. Защо избрахте такава мозаечна структура на разказа и какво искахте да постигнете с нея?
– Стара мечта ми е да направя такъв филм, обичам подобни екранни разкази, структурирани именно като пъзел от житейски случки, които обаче неусетно се сглобяват във възможни по-големи и стойностни обобщения. Помня например прекрасния филм „Магнолия” (1999) на Пол Томас Андерсон. Такава кинематографична конструкция дава огромни възможности на автора, ако разбира се, се справи с рисковете, които съществуват. В нея отделните сюжети се подкрепят и допълват, придават вътрешна енергия на филма.
Ние започнахме със сюжета, в който на героя му предстои сърдечна трансплантация; после дойде идеята да включим нощните таксита в София; после ни хрумна да се облегнем на сюжета от разказа „Мъка” на Чехов, като го преработихме за таксиметров шофьор, изпълняван от актьора Васил Банов. В сценария, който написахме със Симеон Венциславов, някои от случките са напълно истински, други са измислени, но така, че да не се „бият” с действителните. Много полезна помощ ни оказаха няколко таксиметрови шофьори, които постоянно ползвахме като консултанти – за да проверим някои наши отделни хрумвания или да ползваме техни случаи от работата им. Те помогнаха особено много за диалога с характерния езиков сленг, който ползват, а внесоха и много ароматен хумор със специфичната шофьорска лексика.
– Филмът стои много достоверно на екрана и зрителят не среща никаква съпротива в спонтанното възприемане, все едно че гледа действителни откъси реален живот.
– Към това се стремяхме през всички етапи от работата по филма. За неговата достоверност разчитахме не само на личния си житейски опит, но и на много приятели, лекари, учители, хора с други професии, които познават много добре българската действителност и невероятния морален и културен срив, на който сме свидетели. Мои бивши състуденти, които вече са опитни лекари в Медицинска академия, казват, че от всеки 10 нови дипломирани лекари 9 веднага са готови да емигрират и търсят приложение на професията си в чужбина. А в същото време край нас дефилира някаква изкривена картина на социалния живот, който все едно не го живеем реално.
Та в официално призната за най-бедна страна от ЕС по всички телевизии вървят някакви кулинарни гурме предавания, което най-малко е смущаващо. Защото зная как гладуват някои пенсионери, особено в провинцията, как боледуват възрастните хора, как умираше баща ми – и съм потресен от всичко това. Реалният живот не е този от телевизионните екрани. А за да се промени нещо, първо трябва да се види неподправената истина.

Борислава Стратиева и Ирини Жамбонас в Кан
– Кои персонажи във филма са най-важни за разказа като очертан социален статус и индивидуална характеристика? Някои от тях имат ли реално покритие с конкретни хора?
– Всички герои са еднакво важни, защото това е пъзел – дори само един елемент да липсва, картината не е пълна. Затова всички персонажи са взаимно зависими, не могат един без друг. Но героят на Стефан Денолюбов от последния епизод е особено важен, защото обобщава българската криза. Неговият финален монолог „връзва” всички засегнати преди това теми.
Важен е и сюжетът с героя на Васил Василев – Зуека. Когато шофьорът в безизходица и пристъп на гняв убива банкера, след това цяла нощ в таксиметровите автомобили колегите му и пътниците слушат дискусия за случая. За тези „радио пасажи” много ни помогна журналистът Драгомир Симеонов от Дарик радио. Повечето персонажи си имат реални прототипи. В днешния престъпен бизнес, например, има много „преоблечени” бивши комсомолски активисти. А в рамката на филма (епизодите начало – край) снимах дъщеря ми, която много точно внесе на екрана специфичното поведение на ученичка – тийнейджърка. Впрочем, това е „скрит цитат” от филма на Людмил Кирков „Петък вечер”. Искахме така да отдадем почит на този голям български режисьор.
– Освен консултанти – таксиметрови шофьори, потърсихте ли и други експерти за конкретни случаи?
– Много ни помогна криминалният психолог Тодор Тодоров за епизода със самоубиеца, който иска да скочи от моста. Той има около 50 такива случая на преговори със самоубийци, които е върнал към живот, само един му се е изплъзнал и е скочил от високото. Във филма има и много документални кадри с хора, които ровят в кофите за смет. Много от монтажните връзки между отделните епизоди също са заснети напълно документално в Люлин, Младост или други квартали на София.
Докато избирахме местата за снимки, с моята кола навъртях 12 хиляди километра из нощна София. Изумен съм – нощем тя е като Лас Вегас: казино до казино, а край тях заложни къщи, които прибират последните ценности на затъналите комарджии.
– „Посоки” е сложен за реализация филм. Не е възможно да се осъществи по обичайния начин на снимачна работа с дълга подготовка на епизодите, с много дубли, с голям екип. Как решихте тези професионални проблеми?
– Първо с оператора Веселин Христов и мои студенти разиграхме всички епизоди в колата, после ги повтаряхме с актьорите. Така направихме един пълен работен дубъл, практически напълно заснет филм от 105 минути. И едва тогава заснехме истинския „полезен дубъл”. Защото снимачната работа бе много трудна и отговорна: нощем, в движеща се лека кола, при рисков светлинен режим. При това всеки от десетте епизода е заснет като цялостен непрекъснат кадър! Така търсихме максимална достоверност на разказа, както е в реалното време-пространство.
Имаме например цял епизод с Асен Блатечки от 19 минути, заснет в един непрекъснат кадър. В епизода с Герасим Георгиев – Геро като шофьор и Иван Бърнев като негов клиент, правихме дори грим по време на непрекъснатия кадър. Когато Иван бяга от колата, гримьорът само за 12 секунди прави грима на Геро (ударен с камък) и той, след завъртане на камерата, отново влиза в кадъра.

Екипът на „Посоки“ позира пред журналисти на „Кроазет“.
– Работата с актьорите очевидно е била твърде специфична. А как се справихте по-конкретно с диалога и речевата характеристика на персонажите?
– Правихме дълги репетиции, в които актьорите много импровизираха, така те практически ставаха съавтори в изграждането на своите герои. Постоянно пренаписвахме предварителния диалог. Съкращавахме и „очовечавахме” репликите, за да бъдат по-истински. А персонажите са много разнообразни. През кризата най-различни хора ставаха таксиметрови шофьори, някои от тях с висше образование. Мен са ме возили ядрен физик, учители, свещеници. Един от тях дори освети новия офис на таксиметровата компания, която е спонсор на „Посоки”. И във филма имаме такъв шофьор – свещеник. Във фирмата ни казваха:
„Ние сме като алтернативна социална служба. Който остане без работа, идва при нас и се хваща за волана”.
А така в една професия се събират удивителни представители на реалния живот и негови обективни анализатори. Защото те гледат живота не от телевизионния екран, а от предната седалка на таксито. И така всяка нощ.
– Сега в Кан, освен добрите оценки и всеобщо одобрение, на огромния световен пазар Marché du Film филмът вече е продаден в Гърция, Франция, Испания, Турция и Китай, вървят преговори и с други страни.
– Това е особено важно и всички партньори – копродуценти много държим на реалната социална реализация на филма. Иначе той се оказва безполезен и в крайна сметка безсмислен.
Вижте още: СТЕФАН КОМАНДАРЕВ: С МАЛКИ СТЪПКИ ВЪРВИМ КЪМ УСПЕХА

Стефан Командарев в Кан преди прожекцията на „Посоки“.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение