Особености на българския национализъм

Разхождайки се по главната улица в стария Созопол, човек дори и да няма никакво намерение да си купи фланелка с надпис „100%Bulgarian 100% Survivor” (сто процента българин, сто процента оцеляващ), този надпис го кара да разгледа какво друго национално самочувствие се продава най-добре в зареденото магазинче за фланелки в Созопол. Глаголицата е там, а до нея всички ханове и царе в стройни редици, както и България на три морета. Хрумва ми, че може би не е лоша идея да нападнем Гърция, за да си вземем Беломорието, то си е било наше периодично така или иначе. Защо Путин да може, а ние не? А ако Ботев и Левски имаха наследници, досега да са станали милионери от правата за използване на лицата им.

След най-важната и патриотична част от магазина, която е на първа линия, забелязвам как на втора, от единствените два полу-манекена, облечени във фланелки, ме следи образът на самият Владимир Владимирович с очила „Ray Ban”.

Той е направил рапърски жест, сочещ с пръсти към мен и казва: „Нас не догонят“. На другата фланелка Путин е без очила, но с два кръстосани пистолета, от които се издига пушек, т.е. току-що са използвани. Надписът е: „Мы уже здесь“. Това особено ме зарадва и подейства като виагра на национализма ми със затихващи функции. Големи нахалници са тия руснаци – вече били тук. Под тях пък „дизайнерите“ на фланелки вече директно бяха минали на СССР, гербът на Съветския Съюз и КГБ. Няма това-онова, трябва да се реагира търговски и бързо.

Отминах отново появилото се минало, начело с товарищ Путин, и влязох в дъното на магазина да видя какво държат там. Очаквано там бяха забутани американските фланелки, които доскоро бяха на втора редица след гордостта да си българин. Фланелките, подмазващи се на несъществуващите американски туристи, са с надписи „American Hunter” и „And Big Bucks and Awesome Trucks, That’s how I roll“.

Въпреки цялата стена, посветена на несъществуващия американски турист, никъде и дума не се споменаваше за ЦРУ, тук-там се виждаше американското знаме, а Статуята на свободата изобщо липсваше. Това са политически некоректни неща за пред руските туристи. Не може да се отрече търговският нюх на българина. Стана пределно ясно, че ЦРУ е твърде далече и веднага заложиха на сигурното и познато КГБ.

Смущаващото е, че българският национализъм всъщност се изразява само във фланелки с горди български надписи, а иначе никакъв го няма. Геополитическите събития управляват дори и стоката на един обикновен магазин за тишъртки. Тишъртки друг път, това е американизъм, русизмите са отново добре дошли.

Ако знаех как се казва фланелка на руски, щях да го напиша, но не знам, защото бях тройкаджийка по руски. А бях тройкаджийка, защото се бунтувах и не исках да уча този противен за мен тогава език, който на всичкото отгоре беше задължителен.

Бях на около 18 години, когато едни руснаци ме спряха на улицата, за да ме питат къде е „Александър Невски“, а аз им отговорих на английски. Изгледаха ме учудено и дали разбраха, не стана ясно, но аз бях изключително горда от себе си, че им бях натрила носа. Нямаше пък да им говоря езика, да не сме им роби, нищо, че сме им подчинени. Сега, разбира се, съжалявам за бунта си по отношение на езика, той не е виновен за нищо и вече знам, че бяхме техни роби толкова, колкото и на турците. Лиших сама себе си от едно допълнително езиково богатство. Но това богатство нещо отново се е задало на хоризонта като нежелано обогатяване и това не се съчетава никак добре с чувството ми за териториална неприкосновеност. Може би, ако си купя фланелка с патриотичен надпис или лика на Левски, ще се почувствам по-добре.„А дано, ама надали.“

Търговците на фланелки се държат по пазарен, капиталистически принцип. Руснаците отново са тук, това е начинът да правим пари. Но все пак надписи като „Ние вече сме тук“ би трябвало да създадат някакво чувство за дискомфорт на производителите. Ако ТЕ наистина се появят тук, никой не знае доколко ще имаме свободата да продаваме фланелки със свободно избрани надписи. Със сигурност ще ни се наложи (отново) да клеймим гадната Америка от фланелките си. Америка може и да е гадна, но изборът кой какво да продава винаги трябва да е на производителя, а не на Путин.

И би било добре Путин да носи слънчеви очила, произведени в Русия, а не Рейбани и модели като на Киану Рийвс от „Матрицата“, и да не позира като холивудски актьор с две димящи дула – това някак не се вписва в контекста на матушка Рус.

Българският патриотизъм не би трябвало да се влияе от геополитиката – или си патриот, или не си. Но пък не можем да съдим хората, че искат да изкарат някой лев. Живеем на земя, в която сме господари сами на себе си само от 25 години, а до тогава сме били винаги турски или руски слуги. Да, това е думата, няма нищо срамно в реалността – слуги на две империи. Третата империя, Америка, е твърде далече, за да се занимава с нас по други, освен стратегически причини, така че, производителят е прав да върви след печалбата, а не след национализма.

По-късно вечерта седнахме в един прекрасен ресторант срещу пристанището в Созопол, наслаждавахме се на великолепния залез и обсъждахме международното положение, особено наглостта на Владимир Владимирович. Поговорихме и за американската наглост, която изглежда по-малка в момента, но не означава, че не съществува.

Изведнъж до стола ми дойдоха две малки момиченца, едното на около 3 годинки, облечено в джинси и фланелка, а другото на не повече от две, облечено в разкошна розова рокличка с подаващ се тюл отдолу. Току-що се бяха запознали явно и по-голямото нежно прегърна малкото. Двете застинаха като препарирани в прегръдка, пълна с тази най-чиста любов, на която са способни само децата. Майките им станаха от масите си и се заприказваха. Едната беше рускиня, другата българка. Цялата маса зад нас беше с елегантни, добре изглеждащи руснаци. Дали българската майка одобряваше политиката на Путин или не, не знам, но децата бяха просто две деца, които много се харесаха и искаха да си играят заедно. И националната им принадлежност, както и световната политика, нямаха грам значение.

Животът предлага метафори на всяка крачка. В мен се появи надеждата, че в крайна сметка по някакъв необясним, нереален и напълно фантастичен начин може би любовта наистина ще спаси света, както твърди един велик руснак. Едва ли, но благодарение на невинността на едни случайно срещнали се българче и русначе, за момент можах да си го представя. Беше хубаво няколко дълги секунди, след които момиченцата се разделиха.