Особености на българския поклон

Българската публика напоследък има лошия навик да става на крака в края на всяко театрално представление. Едни скачат, за да си ходят, други – защото са гледали някоя тв звезда на метър-два разстояние, трети – за да не се различават от останалите. Има и такива, които се изправят, защото онова, което са видели на сцената, им е влязло в душата. Ставането на крака е един вид особено дълбок поклон.

Така е в театъра, публиката не е много взискателна. В симфоничната музика зрителите повече си пестят този жест, стават на крака рядко, защото публиката е по-елитарна, познава голяма част от произведенията, често ги слуша на запис и вкъщи, затова ухото й е по-чувствително към виртуозно изпълнената музика.

В петък вечерта в столичната зала „България“ мнозина станаха на крака в края на Симфония № 4 на австрийския композитор Антон Брукнер в интерпретация на Симфоничния оркестър на БНР с диригент Емил Табаков. Пръв обаче се изправи диригентът на Софийска филхармония Мартин Пантелеев – изключително признание от колега, при това диригент на другия най-елитен български оркестър!

Вещината, с която бе изпълнено това произведение, най-добре би било да бъде коментирана от специалисти. Но красотата му бе достъпна за всеки почитател. Симфонията не може да се разкаже с думи, създадена е в късния романтизъм, но по своето естество сюжетът й е абстрактен, подобно на картина на Кандински – с ярки сцени, изпълващи салона с мощта на пиротехника, последвани от звуци, носещи се като че ли отдалече, през две-три преки. Диригентът като същински Саурон направляваше силата на Брукнер.

Меломаните в петък вечерта имаха редкия шанс да чуят един прославен солист като Валентин Геров, начело на групата на виолите в оркестъра на радиото. Геров над 20 години бе част от Квартет „Димов“, отскоро е в Квартет „София“ и присъствието му като водач на виолите придаде изключителна класа на този и иначе добър оркестър. Виолите тази вечер звучаха великолепно.

Маестро Табаков вдигна за поклон на финала и групата на медните духови инструменти, които бяха като жива плът на симфонията.

Брукнер не е сред любимите автори на родната публика. Произведението е трудно и се изпълнява рядко у нас. Българските меломани са го чували в интерпретацията на Мюнхенската филхармония през 90-те години в София, под диригентството на голяма знаменитост от световната класическа сцена – Серджо Чилибидаке. Преди години то е било изпълнявано и от Софийската филхармония, когато неин диригент бе Табаков. Сега той го въплъти и със Симфоничния оркестър на радиото, оценено от зрителите с много шум в залата. Аплодисментите върнаха три пъти Емил Табаков за поклон на сцената.

У нас често подкрепяме с викове „Браво“ изпълнители, само защото са си наши. За щастие, има случаи като този, когато можем да аплодираме българи и без да ни е нужен патриотизъм. На това изпълнение публиката би станала на крака навсякъде по света.

Класиката е океан от музика, който мнозина се опитват да прекосят и понякога се случва да нагълтат вода. Но други плуват през него със замах и с изключително майсторство. Този концерт показа доколко далеч може да стигнат.