Остарелите ангели

Емил Тонев е написал книга, в която разпознах себе си. От епизода с проверката на собственото досие в Комисията за бившите служби до безсмисленото имитиране на стахановщина на ученическите или студентски бригади през 70-те.

Това съм аз и моят живот, взел го дяволът, мислех си, докато го четях. Ако разбира се, бях суперготин пич-непукист, през който ракията изтича като кладенец без дъно, без да оставя следи и напуквания по бронята, но пък мадамите се лепят като на мухоловка. Ако бях чаровник със страхотни пловдивски приятели, които Бог прибира един след друг, щото и той, не само аз много ги обичам…

И понеже не съм, Емо дори не е сметнал за нужно да впише и мен като третостепенен герой, в миманса поне, когато е разказвал историята за пътешествията на една идиотска студентска група по Сибир, в Иркутск и на Байкал. Ама понеже там героите му се делят на две – тези, с които пие, и тези, с които се чука, аз разбираемо съм останала извън повествованието. Макар и да споделях с него и още една глутница страхотни образи преди 25 години самолетите из Русия, пикиранията, влака до Маритуи, спалните чували и броенето на чертичките (колко рускини са го отнесли от такива като него) в сибирския „епизод“.

(Поради което не се чувствам в конфликт на интереси да си кажа сега за книгата му).

Книгата на Емо е чуден мемоар на социализма на нашето поколение. Тези, дето сме в късните 40-те и ранните 50-те и бягахме от оковите на режима – поне по допирателната. И повечето от които избягаха наистина. Някои в Канада, САЩ, Австрия, а други вече в един друг свят.

Истинският мемоар, а не от онези с претенции, дето ги слагат дори и в заглавието си.

Това е нашият вариант на „Гудбай, Ленин“.

Написана е уж хашлашки, ама с един красив език и много скрита нежност. Някои епизоди в нея са гениални: на „Вхере до и 60“ хълцах и се превивах. И на „Канцлер“ (любовните мемоари за най-известната Ангела сега в света) се хилих. „Аз съм Сънчо“ за бягството на „маркировача“ е култов. Историята на предателя Ганевски ме умисли. И таман щях да се шокирам как се е минало без казармени истории (какво е соцът без тях?), когато стигнах и до тях – и всъщност се оказаха шизофренично трогателни.

Личи се, че част от историите са писани първо като разкази, после фрагментите са се залепили и напаснали. Структурата е правена в крачка, а не предварително и затова е в същия лежерен стил – типично Емо-Тоневото „така ми се получи, пичове“. Аз обаче, както и вероятно знаете, уважавам точно писане, което идва отвътре, защото не е можело да остане в душевната тенджера под налягане (а не ПР проекти или писатели, които ти скачат с амбицията „сега ще ти ударя едно челно кроше и ще те зашеметя с техника, бравура, номера, преплетени фабули и неописуеми словесни врътки).

Поради което „Понякога ангели“ ми хареса. Доста.

Емо е създал (или пренесъл тук от живота) един малък и хубав свят, без да го украсява или носталгично идеализира.
Опърпаните стари ангели от младостта и приятелствата ни прелитат над нас и ние много си ги обичаме. Всеки си има своите. И моите много ми липсват.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.