Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

От българин „втора ръка“ в Канада до прочут режисьор

Тед Кочев разказва историята си в мемоарите „Моят живот в киното“ (откъс)

Ние бяхме аутсайдери, спомня си за детството Тед Кочев. - От българин „втора ръка“ в Канада до прочут режисьор

Ние бяхме аутсайдери, спомня си за детството Тед Кочев.

Той е режисьорът, заснел филми като „Уикендът на Барни“, „Първа кръв“, „Обучението на Дуди Кравиц“, номиниран е за „Оскар“ и е носител на „Златна мечка“… Как едно момче от български произход, израстнало в Канада в семейството на имигранти „втора ръка хора“, се превръща в световноизвестен режисьор? Тед Кочев разказва историята в мемоарната си книга „Моят живот в киното: Режисьорска версия“.

Остроумни и без свян, мемоарите му са разказ за живота и занаята, за работата със звезди като Грегъри Пек, Ингрид Бергман, Силвестър Сталоун и Джейн Фонда. И, разбира се, за клопките на славата. Спира се и на трудностите, които е имал заради произхода си:

„Баща ми беше българин, най-нисшият възможен статут, а майка ми беше македонка, това беше дори още по-ниско. На славяните се гледаше с особено лошо око. Ние бяхме аутсайдери“.

„Моят живот в киното“ на Тед Кочев е част от библиотека „Амаркорд“ на „Колибри“. На български книгата излиза в превод на Надя Баева.

Предлагаме ви откъс от мемоарите на режисьора.

Моят живот в киното: Режисьорска версия
Тед Кочев

Спомням си как, когато бях петгодишен и се учех да чета, баща ми ме заведе на един от източните плажове в Торонто и на входа видях надпис „Забранено за кучета и евреи“. Прочетох го колебливо и попитах:

– Татко, какво да правя с ябълковия си сок?

– Не, Били, става въпрос за хора, каквито не искат тук.

– Ние такива ли сме, тате?

– Почти.

Ние, „Bohunks“ и „Polacks“ (термини, използвани от Бенет), бяхме в една и съща неприятна ситуация. Чужденците, които искаха помощи, или се радикализираха, или, ако извършеха нещо незаконно, без значение колко незначително бе провинението им, биваха задържани и без съдебен процес и право на обжалване бяха тиквани във влакове, а оттам ги прекачваха на товарни кораби и ги депортираха обратно в страната им. В най-тежките години от Депресията, от 1930 до 1935 г., Канада е депортирала повече от хиляди чужденци – мъже, жени и деца. Винаги съм си мислел, че това е бил начинът на Бенет да се справи с проблема с безработицата.

Заплахата от депортиране неизменно тегнеше над родителите ми като дамоклев меч. Майка ми постоянно се тревожеше, тъй като вземаха участие в протести, демонстрации, бяха радикализирани, а и защото баща ми в името на оцеляването на семейството нелегално правеше уиски за местните контрабандисти в мазето на къщата ни. Ако бъдеха уличени в някоя от тези нелегални дейности, всички щяхме да бъдем репатрирани в България. Хей, аз бях роден в Канада, бях първо поколение канадец и въпреки това си оставах „чужденец“.

Цялото ми семейство и аз самият бяхме третирани като втора категория хора. Баща ми беше българин, най-нисшият възможен статут, а майка ми беше македонка, това беше дори още по-ниско. На славяните се гледаше с особено лошо око. Ние бяхме аутсайдери; бяхме пасмина, воняща на чесън, и често ни казваха да си вървим там, откъдето сме дошли.

За разлика от повечето хора от работническата класа, които са дошли в Канада от Англия и Шотландия, баща ми, Тодор Кочев, произхожда от семейство от висшата средна класа. Баща му, моят дядо, е бил назначен за придворен архитект и е отговарял за всички обществени сгради в България. Баща ми е завършил „гимназия“, българското название на средното училище, което е било необичайно за онова време.

Така и не разбрах причината баща ми да емигрира в Канада през 1927 г. на 17-годишна възраст. Истинското му фамилно име е Цочев, но при пристигането му в Канада имиграционният служител не можел да чете кирилица и не знаел как да го произнесе, а баща ми, който не знаел английски, му повтарял „ц“, „ц“, „ц“, ала служителят все така не схващал звука, започнал да губи търпение и на мига прекръстил баща ми:

– Кочев. Следващият!

Майка ми, Диана Кочев, пристигнала от България в Канада на 18 години заедно с по-малката си сестра и по-големия си брат Андрю. Живяла е във Варна 15 години, след като семейството ѝ избягало от Македония в България, за да се спаси от жестокия терор на Турската империя в страната им.

Бракът, който родителите ми сключили през 1929 г., бил до известна степен аномалия. Баща ми бил на 19, а майка ми – на 20. Повечето бракове на българите от времето на родителите ми са били уреждани от семействата, но те се срещнали независимо от своите семейства и имали романтичен период на ухажване. Баща ми започнал работа като сервитьор в ресторант, в който майка ми работела като сервитьорка. Ресторантът бил собственост на вуйчо ми Андрю. Баща ми и майка ми започнали да се срещат. Един ден, докато бил на работа, баща ми сложил ръка върху дупето на майка ми. Вуйчо Андрю видял това и веднага уволнил и двамата.

Причината майка ми да се влюби в баща ми била, че с него се чувствала сигурна и защитена. След смутното ѝ детство това било най-важно за нея. Първата им среща била на демонстрация: протестирали срещу пълното безразличие на правителството към най-силно нуждаещите се. Майка ми била пресрещната край входа на един магазин от конен полицай. Той замахнал към нея с камшика си. Баща ми бил наблизо. Изтичал към нея и я прикрил с тялото си, поел ударите вместо нея. Ето как са се запознали.

Когато за пръв път чух тази история като по-голям, останах впечатлен от трогателната саможертва. Във филма си Джошуа преди и сега вмъкнах подобна сцена, за да покажа как главната героиня, изиграна от Габриел Лазюр, бързо и безрезервно се влюбва в главния герой (в ролята Джеймс Удс). Тази сцена и в истинския живот, и във филма илюстрира създаването на неразрушима връзка, основана на истинска всеотдайна любов. От филмова гледна точка се оказа също прелестно романтичен начин за среща. Родителите ми се оженили на 27 октомври 1929 г. Планирали церемонията и празненството за неделя, на практика единствения ден, в който те и техните гости не работели. Сватбата се състояла в българо-македонската зала на ул. „Онтарио“ в Торонто. Имали жив македонски оркестър, който изпълнил всички класически хора. Дългата върволица се извивала, хората танцували и скачали, докато в един момент не пристигнала полиция и не прекратила празненството. Имало жалби от съседи – религиозни намусени британци, които се оплаквали, че банда безбожници съсипва Сабат със силна чужда музика и шумни танци. Редно било да си седим у дома, да четем Библията и да се молим. „Примерния Торонто“, както са го наричали по онова време, е следвал строги и безрадостни правила. И ето как рязко настъпил краят на веселата и романтична сватба на родителите ми.

Не стигало това, ами родителите ми не подозирали как само два дни след сватбата им щял да настъпи Черния вторник – катастрофалният срив на фондовата борса, довел до Голямата депресия.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg