От Едип до днешен Истанбул в новия роман на Орхан Памук (откъс)

Духът на античната трагедия се пренася в съвременен Истанбул в новия роман на Орхан Памук, „Червенокосата“, който излиза точно в навечерието на Коледния панаир на книгата.

Новата история на Нобеловия лауреат за литература ни запознава с Джем – младеж, който в началото на житейския си път среща загадъчна червенокоса жена и това се оказва съдбоносно за него. След единствената любовна нощ, прекарана с нея, той не може да заличи тайнственото присъствие на червенокосата през целия си живот. През тази единствена нощ животът му се променя завинаги. От чирак на майстор, копаещ кладенци, Джем се издига до върховете на обществото, опознава не само света на бизнеса, но и света на идеите. Страшно събитие, преживяно на младини, оставя у него неизличимо чувство за вина и го кара да стигне в търсенията си до Античността и до случаите на отцеубийство и убийството на сина в „Едип цар” и „Шах-наме”, за да си обясни сложната плетеница от самота, ненавист, вина и любов в живота му.

Предлагаме ви откъс от „Червенокосата“ на Орхан Памук (изд. „Еднорог“).

Преди да влезем в палатката, за да поспим, Уста Махмут си запали една последна цигара и поде следния разговор:

– Вчера чухме твоята поучителна история. Днес си мислех за нея и реших да ти разкажа нещо подобно.

Отначало не се сетих, че говори за цар Едип, но веднага възкликнах възторжено:

– Давай, майсторе, слушам те!

– Имало едно време един принц. Той бил първородният син в царското семейство и се радвал на любовта на баща си. Царят треперел над сина си и изпълнявал всяко негово желание. Често той организирал в негова чест угощения и празненства. По време на едно тържество принцът забелязал, че брадатият мургав мъж, седнал до царя, е Азраил. Двамата се спогледали учудени и в края на тържеството младежът съобщил на баща си, че сред гостите им е ангелът на смъртта, който му подсказал с погледа си, че е дошъл да го прибере. Царят се разтревожил и рекъл:

– Иди при персите, в двореца в Тебриз и се скрий там. Шахът ни е съюзник и няма да те предаде.

Царят изпратил веднага сина си, дал угощение за гостите си и отново поканил Азраил, сякаш нищо не се е случило.

– Владетелю, синът ти, принцът, не е сред нас тази вечер – отбелязал ангелът с тревога.

– Синът ми е още много млад. Дано е сред нас още дълги години. Защо се интересуваш от него?

– Преди три дни Пресветият Аллах ми нареди да отида в Иран при шаха на Тебриз и да отведа душата на сина ти. Затова много се изненадах и зарадвах вчера, като видях, че принцът е тук, в Истанбул. По време на тържеството синът ти без съмнение улови радостта в погледа ми – отвърнал ангелът и напуснал пределите на двореца.

***

Изведнъж сърцето ми се разтуптя и застинах. През площада минаваха избраницата ми и нейното семейство.

Бързо съобразих, че ако ги последвам, Уста Махмут можеше и да узнае за увлечението ми, но се изправих машинално и напуснах кафенето, без да му давам някакви обяснения. През цялото време не ги изпусках от очи и поех към отсрещната пресечка, опитвайки се да го заблудя, че отивам в пощата, за да се обадя на мама.

Забелязах, че червенокосата е дори по-стройна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Защо ли вървях по петите на тези хора? Не ги познавах. Важното беше, че не изпитвах неудобство от необичайното си поведение и мечтаех отново да зърна ласкавия поглед на любимата ми. Светът ми се струваше прекрасен, защото тя вдъхваше живот на всичко около себе си. Всъщност, колкото и да бях влюбен, много добре разбирах, че летя в облаците.

По онова време открих, че имам нужда от усамотение, за да проявя истинския си характер. Това прозрение ме споходи неочаквано. Осъзнах, че се държа естествено, само когато никой не ме наблюдава, и че не мога да се отпусна в присъствието на други мъже.

До червенокосата вървеше някакъв човек, за който реших, че е баща ѝ. Двамата бяха отпред, а майка ѝ и брат ѝ ги следваха. Доближих се до тях, за да мога да дочуя разговора им, но нищо не разбрах.

Семейството на любимата ми спря пред кино „Гюнеш“ и се загледа във филма, който прожектираха. Бяха застанали до пролуката в стената, откъдето обикновено надничаха дечурлигата, а аз се намирах на пет-шест крачки от тях. Стоях близо до екрана, защото там нямаше жива душа, и следях всяко тяхно движение. Толкова бях погълнат от заниманието си, че не забелязвах какво се случва във филма.

Докато наблюдавах отблизо лицето на избраницата си, ми се стори, че тя в действителност не притежава фини черти. Може би изглеждаше различно заради синята светлина от екрана, но погледът и усмивката ѝ си бяха все така палави. Ако не мислех постоянно за нейните прекрасни очи, едва ли бих издържал на изтощителния труд, който полагах повече от три седмици.

На какво ли се усмихваше? Може би филмът ѝ се струваше забавен или пък си мислеше за нещо весело. Внезапно се извърнах и открих, че ме гледа. В очите ѝ отново зърнах нежност.

По тялото ми изби пот. Искаше ми се да я заговоря. Трябваше да е поне с десет години по-голяма от мен.

– Хайде да тръгваме, че закъсняваме! – извика мъжът, когото смятах за неин баща.