От любов към първия учител

Герган Ценов трябваше да дойде от Ню Йорк, за да ни припомни съществуването на родно музикално творчество. Да ни подскаже – с вълнението и с неподправения си ентусиазъм, че не трябва да погубваме традициите, нито връзката с миналото.

Да го кажа направо, мен и концертът, и силно емоционалното слово на Ценов ме разтърсиха. Не само с изживяването на музиката, но почувствах и колко, струва ми се, отчайващо бързо се спускаме към нищото. Забравяйки и усилията на поколения музиканти – още от началото на XX век, да градят българска композиторска школа, с цената на битки, но и унижения, на много труд, успехи, но и отричане, забелязвани, но и пренебрегвани, изпълнявани, но и охулвани. Неволно си помислих за маестро Атанасов, първосъздателя на националното оперно творчество, за Добри Христов, Пипков, Големинов, Веселин Стоянов, Константин Илиев, Александър Райчев… Къде са сега? – в лекциите по история на българската музика. А музиката им? – тук-там по нещичко ще се чуе, понякога. И – толкоз. В последния четвърт век постепенно ги забравихме. Институциите, пък и изпълнителите, гонейки някакви „норми“ на Министерството на културата, следвайки някаква отдавна доказано ялова „реформа“, свирят, пеят, дирижират, поставят все едно и също… което се продава. Има изключения, но както казват французите, те само потвърждават правилото. Aприори се реши, че българската музика не се продава, защото публиката не я обича. А как можеш да обичаш нещо, което не познаваш?

Та, думата ми е за Герган Ценов, който не се страхува, свени, притеснява, съмнява (мога да продължа с глаголи в този смисъл), за да предлага в Ню Йорк българска музика. С неговия 13-струнен ансамбъл „Ценов“, там, в Манхатън, където всеки наш музикант мечтае да се представи, те свирят Ненов, Пипков, Пиронков, Иван Спасов, Лазар Николов, Васил Казанджиев.

Ценов живее от 18 години в Ню Йорк. Учил е дирижиране тук, в Музикалната Академия при проф. Васил Казанджиев, после в Джулиард Скул – в класа на известния Джеймс де Прийст. Работил е с американски оркестри, но не е забравил своя пръв учител. В Ню Йорк съм чувала от колеги следната случка: Де Прийст, в Джулиард, поискал да промени нещо – вероятно техника, темпо, не помня точно, но Герган се противопоставил, спорил и обяснявал, че така му го е показвал Казанджиев в Софийската музикална академия. Вярвам, че го е казал.

Герган Ценов е подбудителят за създаването на Шестата, най-новата симфония на Казанджиев. В програмата споделя:

„… Намерих смелост да предложа на маестро Казанджиев да напише симфония. Уговорката беше, че ако той напише симфонията, аз ще се ангажирам с нейното изпълнение. За щастие не ми беше необходимо абсолютно никакво усилие да убедя президента на Нов симфоничен оркестър, г-жа Юлия Христова, премиерата да се състои именно с нейния оркестър“.

Симфонията е завършена на 16 септември 2016-а и след месец и половина е записана със Симфоничния оркестър на Националното радио, диригент, естествено, е Герган Ценов.

Творбата е конструирана на принципа на редуване на виртуозно ефектни с лирично-съзерцателни епизоди. В първите е проектирано богатото оркестрово въображение на композитора; всъщност те дават наименованието на творбата „Каскади“. В тях действително има каскади от пасажи, звукови многоцветни фонтани, които ту избликват нагоре, ту се спускат стремглаво надолу – отражения с импресионистичен блясък, в които се откроиха музикантите на Нов симфоничен оркестър: и в групи, и отделни инструменти. Отчетливо се долавят, оформени с различни полифонични похвати, повтарящи се мелодични групи, малки серии – понякога ситуирани по-рехаво, прозрачно в звуковото пространство, понякога – напластени и компактни. Оригинално е тяхното разполагане в партитурата, метаморфозите им, създаващи (у мен) представата за цветя, които постепенно се „отварят“ и разкриват своята прелест. В изграждането на формата и в стилистиката на Казанджиев, Симфонията е формирана от редуването им с фрагменти, в които доминират щрайхът или целият оркестър – композирани в по-масивни, често линеарно провеждани линии. Това е размисъл, спокойствие, състояния, напомнящи ми за идилиите от Шестата на Бетовен или „Сцена в полето“ от Фантастичната на Берлиоз – притихналост, заслушаност – може би в себе си, може би в света наоколо.

Най-красив, за мен, бе пред-финалният епизод. Шестата симфония „Каскади“ на Васил Казанджиев е интересен плод от многовековното дърво на бароковите принципи и форми, с редуване на застиналост и експлозия, но наситен с енергията и спецификата на съвременната чувствителност.

В първата част чухме популярната, създадена преди много години за Софийски солисти, „Антична сюита“ на Иван Бакалов – аранжименти на седем малки ренесансови и барокови творби. Изпълнението й неизменно предизвиква фурор, особено с органовите звучности -специален оркестров ефект на Бакалов. Струнните на Нов Симфоничен Оркестър, ръководени от Герган Ценов, я изсвириха елегантно, пластично и красиво, с хубав звук и ансамбъл.

Накрая прозвуча Шостакович – Концерт за пиано и оркестър в до минор, младежка, много свежа творба с оригинална хрумка – солистично съучастие на тромпет (единственият духов инструмент). Надежда Цанова – завършила Музикалната академия и специализирала в Брюксел и Париж, талантлива пианистка – ми допадна с индивидуалния си поглед към творбата, която по традиция се изпълнява по-твърдо, с подчертана моторика в характерните за Шостакович остинатни (повтарящи се – бел. ред.) образувания и ярко акцентиране на закачките, шегите. Надежда Цанова интерпретира концерта някак „по-меко“, по-лирично (по женски), но за мен художествено убедително, искрено, с многообразие от нюанси в акцентуация, динамика и звук, с темперамент и емоционалност. Чудесен бе партньорът й, вече популярният тромпетист Петър Македонски, както и оркестровият съпровод.

Вижте още: МОЩЕН ЕНЕРГИЕН ЕКСТРАКТ В СОФИЯ: ЕТО ТОВА СЛУШАТ ПО СВЕТА